Contract
между Христос и Сатана
Всички библейски текстове са взети от издание на Библията на български език от 1940 година; ЦП - означение на Цариградски превод
СЪДЪРЖАНИЕ:
Защо трябва да прочетете тази книга? 5
1.Предсказание за участта на света 14
2.Първите християни в пламъците на преследването 28
5.Светлината нахлува в Англия 55
7.Деветдесет и девет пъти не 84
8.Борец за истината 100
9.Истината - запалена в Швейцария 119
10.По-нататъшното развитие на реформацията в Германия 128
11.Протестът на принцовете 136
12.Пробуждане във Франция 146
12.Надеждата - пренесена в Холандия и Скандинавия 165
14.Истината напредва по Британските острови 171
15.Библията и Френската революция 185
16.Бреговете на свободата 201
17.Обещания за Христовото идване 208
18.Нова светлина в Новия свят 220
19.Светлина в тъмнината 239
20.Всеобщо религиозно пробуждане 247
21.Отхвърлено предупреждение 260
22.Изпълнени пророчества 271
23.Тайната на светилището - разкрита 284
Приложение 293
ВЪНШНИЯТ ДВОР 293
СВЕТАЯ 294
СВЕТАЯ СВЕТИХ 294
24.В Светая Светих 295
25.Божият закон е непроменим 301
Приложение 313
Божият закон 313
Стар завет 313
Законът на Бога, променен от човека 315
“Общ католически катехизис” 316
26.Дело на реформа 316
Приложение 323
“КАТОЛИЦИЗМЪТ ГОВОРИ” 323
“КАТОЛИЦИЗМЪТ ГОВОРИ” 324
“ПРОТЕСТАНТИЗМЪТ ГОВОРИ” 325
“ПРОТЕСТАНТИЗМЪТ ГОВОРИ” 326
27.Съвременни пробуждания 327
28.Изследователният съд 339
29.Произходът на злото 348
30.Най-големият неприятел на човека 356
31.Xxxxxx и зли духове 360
32.Примките на Сатана 365
33.Тайната на безсмъртието 373
34.Могат ли мъртвите да ни говорят 387
35.Свободата на съвестта - заплашена 394
Приложение 408
“ИМЕТО МУ” 408
“Претенциите му” 409
“Числото му” 409
Гръцки - Латеинос Еврейски- Ромилит 409
“НЕГОВИЯТ БЕЛЕГ” 410
“НЕГОВИЯТ ОБРАЗ” 411
36.Предстоящата борба 411
37.Нашата единствена защита 419
38.Последното предупреждение 425
39.“Време на скръб” 432
40.Освобождението 447
41.Запустяването на земята 458
БИБЛЕЙСКИЯТ МИЛЕНИУМ 462
42.Краят на борбата 465
ПРИЛОЖЕНИЕ 476
Общи бележки 476
Защо трябва да прочетете тази книга?
За милиони хора животът изглежда безсмислен и абсурден. Науката, техни-ката, а даже и философията и богословието са описвали човека просто като създание, появило се в резултат на случайност. Но въпреки това, съзнателно или не, човешките същества приемат трудно едно безцелно съществуване. Опитване на опиати, протести и бунт, насилие - това са в много случаи ирационалните прояви на хора, борещи се със своята ужасяваща самотност и нищожност сред този свят. Като сираци викат те в своята самота и отчаяние: “Кой съм аз? Кои са били моите родители? Защо са се отказали от мене?”
Обръщаме се за отговор към науката, насочваме нашите големи радиотелескопи към пулсиращите звезди, за да запитаме: “Има ли някой там, който да ме познава? Интересува ли се някой от мен?” Но науката не дава отговор. Тя е предназначена само да задава въпроси. Какво е устройството на атома? Как може да се дели той? Как работи умът ни? Как е създадена вселената?
Науката не може да ни отговори защо съществува атомът, защо съществува човекът, защо има вселена изобщо. Нито пък може да отговори на онези уникални въпроси, които засягат човешкото мислене.
Ако съществува смисъл и справедливост във вселената, защо лошите хора просперират, а добрите страдат?
Има ли живот след смъртта? Нашата личност продължава ли да живее?
Днешните християнски църкви наистина ли говорят за Бога?
Що е истина?
Какво е бъдещето на света? Ще приключи ли той с писъка на детето, борещо се за последна глътка въздух в замърсената атмосфера на едно недалечно бъдеще, или с взривяващата болка от атомен пъкъл, предизвикан от черната гъба на ядрената експлозия? Или пък човекът (който никога досега, поне в своята писана история, не е показвал каквато и да било способност да контролира най-упорития си враг - собственото си “аз”) ще постигне някаква по-висша степен на развитие, от която ще успее да победи злото, войната, бедността и ... даже смъртта?
Тази книга дава отговорите и те са окуражителни. Животът наистина ИМА смисъл! Ние не сме сами във вселената. Има Някой, Който се грижи за нас. Някой, Xxxxx е наистина заинтересуван от човешката история, Xxxxx сам стана човек, за да можем да се свържем с Xxxx и Той с нас. Някой, Чиято силна ръка е би-ла над тази стара планета и ще я заведе в мир, и то скоро.
Но още отначалото имаше един, който бе решил да заграби управлението на нашия свят и да осуети Xxxxx план за щастието на човека. С образен език (хиляди са го нарекли боговдъхновен език) авторката на тази книга отдръпва завесата на тъмното
От бунта срещу управлението на Бога в самото сърце на вселената до безмилостната война срещу жителите на този свят чрез княза на мрака; от един тайнствен съвет в Небето, в който са участвали и интелигентни същества от други светове, до пеещите ангели край витлеемската ясла; от първата злобна и хитра атака на един отчаян враг, през низ от столетия на борби, съмнения и мрак до неговото поражение от Княза на светлината, отекнало по цялата вселена, автор-xxxx проследява историята така живо и така проницателно, че книгата е станала най-дискутираният и нашумял бестселър на днешното време - досега са пуснати в продажба издания на няколко десетки езици. Наистина книгата би могла да са печата и разпространява само в епоха на религиозна свобода, защото тя “реже”, и то много остро по някои от най-твърдо установените идеи или институции на нашия ден, особено църковни. Защо бе нужна Реформацията и защо тя спря; тъжната история на паднали църкви, на преследване на довчерашни съюзници, на една оформяща се коалиция между църква и държава, която ще играе безславна роля точно пред приключването на великата борба между доброто и злото - всичко това е описано в книгата. А в
големия конфликт участват всички хора.
Авторката описва неща, които още не са съществували по времето когато е живяла. Говори искрено, без да се бои от нищо, освен от Бога. Изходът от тази борба е тъй велик и залогът - толкова голям, че някой ТРЯБВАШЕ да изрече тези думи на предупреждение и осветление.
Никой читател, разлистил страниците на книгата ВЕЛИКАТА БОРБА, не може да я остави, без да се замисли върху това, дали не е повече от обикновен случаят довел го до тази книга и накарал го да надникне в нея.
От чуждестранните издатели
Предговор
Тази книга не се публикува, за да ни каже, че в света съществуват грях, скръб и нещастия. Не се публикува, за да ни каже, че има непримирима борба между тъмнината и светлината, падението и правдата, злото и доброто, смъртта и живота - ние добре знаем това. Xxxxx също така, че участваме в конфликта.
Но у всеки един от нас понякога се появява желание да научи повече за великата борба. Как е започнала? Или, може би, винаги е съществувала? Какво представлява тази ужасна битка и как всеки от нас е свързан с нея? Каква е личната отговорност? Наш ли е изборът да сме на този свят. Какво значи това - добро или зло?
За какви велики принципи става въпрос? Колко време ще продължи борбата? Как ще завърши? Xxxx, както някои учени ни казват, Земята ще потъне в дълбините на вечен мраз и мрак, или й предстои по-добро бъдеще, озарено от светлината на живота, стоплено от вечната Божия любов?
Въпросът става още по-актуален. Как може борбата в собственото ми сърце, конфликтът между себелюбието и любовта, да бъдат разрешени чрез победата на доброто и при това разрешени завинаги? Какво може да ни научи Бог по този въпрос, важен за вечността на всяка душа?
Непрекъснато се сблъскваме с подобни въпроси. Те не могат да бъдат стаени в глъбините на сърцата ни. За тях е необходим определен отговор. Сигурно е, че Бог, Xxxxx е създал у нас копнеж за доброто и стремеж към истината, няма да ни остави без тях, “защото Господ Бог нищо не прави, без да открие тайната Си на Своите раби-пророците”.
Целта на тази книга е да помогне на обезпокоената душа да намери правилен отговор на всички тези въпроси. Писана е от авторка, опитала и открила, че Бог е добър и научила от близостта си с Xxxx и от изучаването на Неговото слово, че “тайната Господня е за ония, които Му се боят; тям открива Той Своя завет”.
Всеобхватната борба, от която зависи животът във вселената, ни е представена като панорама на последните двадесет века.
Книгата започва с тъжните заключителни сцени от историята на Ерусалим, града на Божиите избрани, отхвърлили Човека от Голгота, дошъл да ги спаси... Следвайки великия път на народите оттогава насам, книгата разкрива преследва-нето на Божиите чада през първите векове; последвалото голямо отстъпление от Бога в Неговата църква; всемирното пробуждане на Реформацията, дала израз на някои от великите принципи на борбата; ужасния урок от отхвърлянето на принципите на истината във Франция; възстановяването и издигането на
Предстоящият конфликт и разгледаните жизненоважни въпроси, по които никой не може да остане неутрален, са изложени просто, ясно и убедително.
От издателите
Въведение
Преди да навлезе злото, Xxxx се е радвал на пряка близост със своя Творец. Но след като поради греха си човекът се е отделил от Бога, на човечеството била отнета тази изключителна привилегия. Със спасителния план обаче е проправен път, по който земните жители все още могат да имат връзка с Небето. Бог е общувал с хората чрез Светия Дух и Божествена светлина е била разпръсквана по света посредством откровенията на Неговите избрани служители. “...светите човеци са говорили от Бога, движими от Светия Дух” (2Петрово 1:21).
През първите 25 века от човешката история не е имало писмено откровение*. Тези, които са били научени от Бога, са предавали познанието си на други и то минавало от баща на син през всички следващи поколения. Подготовката за писаното Слово започнала във времето на Xxxxxx, когато боговдъхновени откровения били събрани в една боговдъхновена книга. Делото продължило през дългия период от 1600 години - от Мойсей, историкът на сътворението и закона, до Xxxx, записал най- величествените истини на евангелието.
Библията посочва, че Бог е неин създател. И все пак тя е била писана от човешка ръка. Чрез различните стилове на книгите, които съдържа, са представени характерните особености на няколкото автори. Всички разкрити истини са боговдъхновени (2Тимотей 3:16), но въпреки това са изразени с човешки думи. Безкрайният Бог е озарявал чрез Светия Дух умовете и сърцата на Своите служители. Той им е давал сънища и видения, символи и образи и самите хора, на които истината е била открита по такъв начин, са облекли мислите си в човешки език.
Сам Бог е изговорил Xxxxxxx заповеди и ги е написал със собствената Си ръка. Те произлизат от Бога, а не от човек. Библията обаче с дадените в нея истини от Бога, изразени на
човешки език, е съчетание между Божественото и човешкото. Такова съчетание е имало и в естеството на Христос, Който е Божи Син и Човешки Син. Ето защо за Библията може да се каже същото, което е казано за Христос: “И Словото стана плът и пребиваваше между нас” (Xxxx 1:14).
Писани в различни епохи от хора, които рязко се отличавали по обществено положение и професия, по интелектуална и духовна надареност, книгите на Библията сериозно се различават по стил, както и по разнообразието и естеството на представените теми. Всеки автор е използвал характерни за него изразни средства; често една и съща истина е представена от един автор по-ясно, отколкото от друг. Тъй като няколко автори разглеждат дадена тема от различни гледни точки, на повърхностния, небрежен или предубеден читател може да се стори, че има несъответствие или противоречие там, където разсъдливият и богобоязлив, задълбочен изследовател открива цялостна хармония.
Представената от различните писатели истина е разгледана в различни аспекти. Един автор се вълнува от една страна на темата; той обхваща моментите, които са в хармония с неговия жизнен опит или в хармония със способността му за възприемане и оценка; втори се залавя с друга тема - и така всеки, повлиян от Светия Дух, представя онова, което му е направило най-силно впечатление. Но всички заедно са в пълно съгласие. Разкритите по този начин истини образуват съвършено цяло, задоволяващо нуждите на хората при всички обстоятелства и даващо отговор на всички житейски проблеми.
Бог с радост е предавал истините Си на света чрез човешки посредници, които сам е подготвял и ги е дарявал със способности. Направлявал е умовете в подбора на приказките и описанията. Съкровището е било поверено на земни съсъди, но все пак е дошло от Небето. Свидетелството е предавано на несъвършен човешки език, но то е Божие свидетелство. Смиреният вярващ, Божие чадо, вижда в него славата на Божествената сила, пълна с благодат и истина.
Чрез Словото Си Бог е предал на човека познанието, необходимо за спасение. Свещените писания трябва да бъдат приемани като авторитетно, непогрешимо откровение на Неговата воля. Те са образец за характер, източник на учения и мерило за живот. “Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2Тимотей 3:16,17).
Но фактът, че Бог чрез Словото Си е разкрил Xxxxxx воля на хората не изключва присъствието и ръководството на Светия Дух и занапред. Напротив, Духът е бил обещан от Спасителя, за да изясни Словото на Неговите служители и да покаже как да се прилагат ученията му. И тъй като Божият Дух е Този, Xxxxx е вдъхновил Библията, не е възможно ученията на Духа да противоречат на ученията на Словото.
Духът не е бил даден, нито може да бъде даден някога с цел да измести Библията. В Писанието е казано ясно, че Божието слово е мерилото за проверка на всяко учение и всяко преживяване. Xxxxxxx Xxxx пише: “... Не вярвайте на всеки дух, но изпитвайте духовете дали са от Бога; защото много лъжепророци излязоха по света” (1Йоаново 4:1). Исая заявява: “Нека прибягнат при закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях” (Исая 8:20).
Голям позор за делото на Светия Дух са били грешките на група хора, твърдящи, че са просветени от Xxxx и нямат нужда от по-нататъшното ръководство на Божието слово. Те оценяват управляващите ги впечатления като глас Божи в душата си. Но духът, който ги контролира, съвсем не е от Бога. Пренебрегват ли се Писанията, следването на впечатления води само до объркване, измама и гибел, до подпомагане на лукавия. Тъй като службата на Светия Дух е жизнено важна за Христовата църква, една от примките на Xxxxxx е да се опозори делото на Духа чрез грешките на хора на крайностите и фанатици и Божият народ да бъде накаран да пренебрегне този източник на сила, даден от самия Бог.
В съответствие със Словото Божие Неговият Дух е трябвало да продължи делото Си през целия период на разпространение на евангелието. През вековете, когато са били давани Писанията на Стария и Xxxxx завет Светият Дух не е преставал да осветлява умовете на отделни личности, независимо от откровенията, които е трябвало да оформят Свещения канон. Библията разказва как хора чрез Светия Дух са получавали предупреждения, укори, съвети и наставления по въпроси, които в никакъв случай не са свързани с даването на Писанията. Споменати са пророци от различни епохи, чиито слова не са били записвани. По същия начин след завършването на библейския канон Светият Дух е трябвало да продължи делото Си на просвещение, предупреждение и утешение за Божиите чада.
Xxxx е обещал на Своите ученици: “А Утешителят, Светият Дух, Xxxxxx Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което Xxx ви казал.” “А когато дойде Xxxx, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина... и ще ви извести за идните неща...” (Xxxx 14:26, 16:13). Писанието учи ясно, че тези обещания не са били ограничени само до апостолската църква, а се отнасят за Христовата църква през всички векове. Спасителят уверява Своите последователи: “...Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Xxxxx 28:20). Xxxxx заявява, че дарбите са дадени в църквата “за делото на служенето, за назиданието на Христовото тяло с цел да се усъвършенстват светиите, докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота” (Xxxx. 4:12, 13).
Апостолът се моли за вярващите в Ефес: “Дано Бог на нашия Господ Xxxx Xxxxxxx, славният Отец, ви даде дух на мъдрост и на откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, за да познаете каква е надеждата, към която ви призовава... и колко превъзходно велика е силата Му към нас вярващите...” (Ефес.1:17-19). Благословението, което Xxxxx xxxxx за ефеската църква, е Светият Дух със службата Си да просветли разума и да го отвори за дълбоките неща от Божието свято слово.
След чудната изява на Светия Дух в деня на Петдесетница Xxxxx увещава хората да се покаят и да се кръстят в името на Xxxxxxx за опрощение на греховете си. Той заявява: “...и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при Себе Си” (Xxxx. 2:38, 39).
Свързано непосредствено със събитията от великия Ден Господен е обещанието на Бога, изречено от пророк Xxxx, за особена изява на Божия Дух (Йоил 2:28). Това пророчество е получило частично изпълнение при изливането на Светия Дух в деня на Петдесетница, но ще се осъществи напълно в изявите на Божествената благодат, която ще съпровожда заключителното дело на евангелието.
Великата борба между доброто и злото ще става все по- непримирима до края на вековете. През всички столетия гневът на Xxxxxx е бил насочен срещу Христовата църква, но Бог е давал на своя народ благодатта и Духа Си, за да го подкрепя в борбата срещу силата на лукавия. Когато апостолите на Xxxxxxx трябвало да занесат Неговото евангелие на света и да го запишат за всички бъдещи поколения, те били особено обдарени с просветлението на Духа. Но когато църквата наближи окончателното си изкупление, Xxxxxx ще действа с по-голяма сила. Той слиза “много разярен, понеже знае, че му остава малко време” (Откр. 12:12). Ще действа с “всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса” (2Сол. 2:9). От шест хиляди години този висш разум, стоял някога над всички Божии ангели, е зает изцяло с дела на измама и унищожение. Всички тънкости на сатанинското умение и придобити способности, цялата жестокост, насъбрана през вековните битки, ще бъдат използвани срещу Божия народ в последната битка. И в това опасно време Xxxxxxxxxx последователи трябва да разнесат по света предупреждението за Второто пришествие. Освен това при идването на Xxxxxxx един народ трябва да бъде приготвен да застане пред Него “чист и непорочен” (2Петрово 3:14). Тогава специалният дар на Божията благодат и сила за църквата няма да бъде по-малък отколкото в дните на апостолите.
Чрез просветлението на Светия Дух ни бяха открити сцени от многовековния конфликт между доброто и злото. Понякога ми бе позволено да видя събития от различни векове, свързани с великата борба между Xxxxxxx, Княза на живота, Източника на нашето спасение, и Xxxxxx, княза на злото, причинителя на
xxxxx, първия нарушител на Божия свят закон. Омразата на Xxxxxx към Христос се проявява като омраза към Христовите последователи. Същата ненавист към принципите на Божия закон, същите действия на измама, чрез които заблудата се оприличава на истина и чрез които човешките закони изместват Божия закон и хората са водени към почитане на творението, а не на Твореца, могат да бъдат проследени в цялата човешка история. Усилията на Xxxxxx да оклевети Божия характер, да накара човека да си състави невярна представа за Създателя и поради това да се отнася към Него със страх и омраза, а не с любов; опитите му да отстрани Божия закон, водейки хората до убеждението, че са освободени от неговите изисквания; гоненията срещу онези, които дръзват да се противопоставят на измамите му, са били осъществявани през всички векове. Те могат да бъдат проследени в живота на патриарсите, пророците и апостолите, на мъчениците и реформаторите.
В последната голяма битка Xxxxxx ще използва същите методи и същия дух и ще иска да постигне същите цели, както в изминалите векове. Това, което вече се е случвало, ще се случи отново с тази разлика, че светът никога по-рано няма да е виждал по-ожесточена борба от предстоящата. Сатанинските измами ще бъдат по-фини, атаките му - по-решителни. Ако е възможно, той би отклонил и избраните (Марко 13:22).
След като Божият Дух ми разкри велики истини на Своето Слово и сцени от миналото и бъдещето, бе ми наредено да запозная и другите с тях, да проследя историята на великата борба в миналото и да я представя така, че да освети стремително връхлитащите бъдещи събития. Предвид тази цел, аз се постарах да подбера и така да групирам събития от историята на църквата, че да проследя постепенното разкриване на великите основни истини, които са били давани на света в различни периоди, предизвиквали са гнева на Сатана и омразата на светската държава, но са били поддържани от свидетелството на тези, които “не обичаха живота си дотолкоз, щото да бягат от смърт”.
Книгата ни подсказва каква ще бъде предстоящата борба. Преценявайки я в светлината на Божието слово и чрез просветлението от Светия Дух, ние виждаме разкрити уловките на лукавия и опасностите, които трябва, когато Той дойде, да бъдат избегнати от хората “без порок” пред Xxxx.
Великите събития, отбелязали напредъка на реформата в миналите векове, са въпроси на историята, добре познати и всеобщо признати от протестантския свят. Това са факти, които никой не може да отрече. Представила съм тази история кратко, в съответствие с обема на книгата, който по необходимост трябва да се спазва, като фактите са представени сбито дотолкова, че да се разбират правилно. В някои случаи историкът е подредил събитията с цел да представи разглежданата тема не многословно, но ясно и изчерпателно, или е обобщил подробностите по подходящ начин. В тези случаи
Целта на книгата е не толкова да представи нови истини за отминалите борби, а да изнесе факти и принципи, имащи значение за предстоящите събития. Разглеждани като част от борбата между силите на светлината и силите на тъмнината, всички тези събития от миналото придобиват ново значение; чрез тях се осветлява бъдещето, осветлява се пътят на тези, които подобно на реформаторите от миналите векове ще бъдат призовани да свидетелстват за “Божието слово и свидетелството Xxxx Xxxxxxxx” дори с риск да загубят всичките си земни притежания. Целта на книгата е да представи още сцените от великата борба между истината и заблудата; да разкрие примките на Xxxxxx и средствата, с които можем да му се противопоставим; да даде задоволителен отговор на големия въпрос за злото, като хвърля светлина върху произхода и окончателното премахване на греха по такъв начин, че да се изяви справедливостта и милостта на Бога в делата Му към Неговите творения; да покаже святото и непроменимо естество на Неговия закон. Искрената молитва на авторката е с влиянието си книгата да избави от властта на тъмнината хора, които да станат участници “в наследството на светиите в светлината” за слава на Този, Xxxxx
ни обича и е дал Себе Си за нас.
X.Xxxx
1.Предсказание за участта на света
“Да беше знаел ти, да! Ти поне в този твой ден това, което служи за мира ти! Но сега е скрито от очите ти. Защото ще дойдат върху тебе дни, когато твоите неприятели ще издигнат окопи около тебе, ще те обсадят, ще те стеснят отвред и ще те разорят, и ще избият жителите ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък; защото ти не позна времето, когато беше посетен” (Лука 19:42-44).
От билото на Елеонския хълм Исус гледаше към Ерусалим. Xxxxxxx и мирна бе откриващата се пред Него картина. Бе Пасха и чадата на Xxxx се бяха събрали отвсякъде, за да отпразнуват своя велик национален празник. Сред градини и лозя, сред зелени склонове, осеяни с шатрите на поклонниците, се издигаха терасовидните хълмове, величествените палати и масивните укрепления на израилската столица. Дъщерята на Xxxx сякаш казваше в гордостта си: “Седя като царица... и печал никак няма да видя” (Откр. 18:7). И тогава тя бе тъй хубава и тъй сигурна в благоволението на небето, както и векове по-рано, когато царският певец пееше: “Красив по възвишеността си, радост на цялата земя е хълмът Сион... градът на великия цар” (Пс. 48:2). Величествените здания на храма представляваха великолепна гледка. Лъчите на залязващото слънце осветяваха снежната белота на мраморните стени и те блестяха от златната порта и кубето на покрива. Като “съвършенство на красотата” стоеше той - гордостта на еврейската нация. Кое чадо на Израил би могло да види тази сцена, без да потръпне от радост и възхищение! Но съвсем други мисли занимаваха ума на Xxxx. “И като се приближи и видя града, плака за него...” (Лука 19:41). В общата радост на триумфалното влизане, когато се размахваха палмови вейки, когато ехото на радостното “осанна” се подемаше от хълмовете и хиляди гласове Xx обявяваха за цар, внезапна и тайнствена скръб завладя световния Изкупител. Той, Xxxxxx Xxx, Обещаният на Израил, Xxxxx сила бе побеждавала смъртта и бе извикала от гроба Неговите пленници, плачеше не от обикновена мъка, а от дълбока, неизказана душевна агония.
Сълзите Му се лееха не за Него самия, макар да знаеше добре накъде води пътят Му. Пред погледа на Xxxx се откриваше Гетсимания - сцената на наближаващата предсмъртна скръб. Виждаше се също и Овчата порта, през която от векове се прекарваха животните за приношенията. Сега тя трябваше да се отвори и за Xxxx, когато сам щеше да бъде “агне, водено на клане” (Исая 53:7). Недалеч оттам се намираше Голгота - мястото на разпятието. Ужасен, непрогледен мрак щеше да се спусне над пътя, по който Xxxxxxx скоро трябваше да поеме, отдавайки душата Си в жертва за грях. Но не размишлението за тези сцени тегнеше на душата Му в този час на радост. Не
предчувствието за свръхчовешката агония помрачаваше несебелюбивия Му дух. Той плачеше за съдбата на хиляди хора от Ерусалим, за слепотата и ожесточението на тези, които дойде да благослови и спаси.
Пред очите на Xxxx бе открита повече от хилядогодишната история на Божията специална милост и пазеща грижа за избрания народ. Там бе планината Мория, където Синът на обещанието, доброволна и покорна жертва, бе завързан за олтара - символ на жертвата на Божия Син (Бит. 22:9). Там бе потвърден с бащата на вярващите заветът на благословението - славното обещание за идването на Xxxxx (Бит. 22:16-18). Там, на хармана на Орна, издигащите се към небето пламъци от жертвата бяха спрели меча на погубващия ангел (1Лет. 21) - същински символ на жертвата и посредничеството на Спасителя за виновното човечество. Ерусалим бе почетен от Бога повече, отколкото цялата останала земя. Xxxxxx бе избрал Xxxx, бе благоволил “да обитава в него” (Пс. 131:13). Там в продължение на векове святи пророци бяха произнасяли предупредителните си вести. Там свещеници бяха разлюлявали кадилници и облакът на тамяна се бе възнасял към Бога заедно с молитвите на богомолците. Там ежедневно бе принасяна кръвта на закланите агнета, сочеща напред към Божия Xxxxx. Там Xxxxxx бе открил присъствието Си в облак от слава над престола на благодатта. Там се коренеше основата на онази тайнствена стълба, свързваща Небето със земята (Бит. 28:12; Xxxx 1:51) - стълбата, по която Божиите ангели слизаха и се качваха и която откри пред света пътя към Светая Светих. Ако Израил като нация бе запазил своята вярност към Небето, Ерусалим щеше да си остане избран от Бога (Еремия 17:21-25). Но историята на този предпочитан народ свидетелстваше за отстъпничество и бунт. Израилтяните бяха отблъснали небесната благодат, бяха злоупотребили с привилегията си и не обърнаха внимание на благоприятните си възможности.
Макар че “се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му” (2Лет. 36:16), Той пак им се откриваше като “Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Xxxxx изобилва с милост и с вярност” (Изх. 34:6). Въпреки че Xx отхвърляха многократно, Неговата милост продължаваше да ги умолява. С любов, по-голяма от любовта на грижовен баща към син, Бог “ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалеше людете Си и обиталището Си” (2Лет. 36:15). Когато предупреждение, умоляване и укор не помогнаха, Той им изпрати най-скъпия подарък на Небето, не, в този едничък Дар Той им даде цялото Небе!
Сам Божият Син бе изпратен, за да умолява непокаяния град. Xxxxxxx беше Този, Xxxxx пренесе Израил като добра лоза от Египет. Собствената Му ръка бе изгонила езичниците пред него (Пс. 80:8). Той бе посадил лозето Си “на много тлъсто бърдо”. В съвършената Си любов го бе обградил, бе изпратил слугите Си да се грижат за него. “Що повече бе възможно да се
направи за лозето Ми - възкликва Той, - което не му направих?” Макар че, докато очакваше “да роди сладко грозде, то роди диво” (Исая 5:1-4), все още хранейки надежда за плодородие, Xxxxxxx лично дойде в лозето Си да го спаси по някакъв начин от опустошаване. Неуморно го бе прекопавал, обрязвал и наглеждал. Неизтощим бе в старанието Си да го спаси, защото Сам го бе насадил.
В продължение на три години и половина Господ на светлината и славата бе сред народа Си. Той “обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола” (Xxxx. 10:38), превързваше и лекуваше съкрушените сърца, освобождаваше пленените, възстановяваше зрението на слепите, правеше куците да ходят и глухите да чуват, очистваше прокажените, възкресяваше мъртвите и проповядваше евангелието на бедните (Лука 4:18; Xxxxx 11:5). Към всички класи, без разлика, бе отправена милостивата покана: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Xxxxx 11:28).
Xxxxx възнаграждаван със зло за добро и с омраза за любовта Xx (Пс. 109:5), Божият Син непоколебимо продължаваше милостивата Си мисия. Търсещите Неговата милост не бяха отблъсквани никога. Сам бездомен Странник, Xxxxx ежедневна съдба беше позор и лишение, Той живееше, за да служи на хората и да облекчава нуждите им, да премахва тяхната окаяност, да ги умолява да приемат дара на живота. Вълните на доброта, отблъсквани от тези упорити сърца, се връщаха като по-голяма вълна на състрадателна, неизмерима любов. Но Израил бе обърнал гръб на своя най-добър Приятел и единствен Помощник. Умоляванията, израз на Неговата любов бяха презирани, съветите Му - отхвърляни, предупрежденията - усмивани.
Часът на надежда и прощение скоро щеше да изтече; чашата на дълго въздържания Божи гняв бе почти препълнена. Облакът, простирал се през векове на отстъпничество и бунт, сега черен от заплашващата беда, се готвеше да изтрещи над един виновен народ. И Той, Единственият, Xxxxx можеше да ги спаси от неизбежната им участ, бе презиран, оскърбяван, отблъскван и скоро трябваше да бъде и разпнат. В мига, когато Xxxxxxx щеше да увисне на Голготския кръст, щеше да приключи денят на нацията, покровителствана и благословена от Бога. Загубата на една само душа е нещастие, безкрайно надминаващо печалбите и съкровищата на света; а когато Xxxxxxx гледаше Ерусалим, пред Него бе участта на цял един град, на цял един народ - градът, народът, избрани някога от Бога да бъдат Негово специално съкровище.
Пророци са плакали поради отстъпничеството на Израил и поради ужасните опустошения, които го връхлитаха заради греховете му. Еремия пожела очите му да се превърнат в извор на сълзи, за да може ден и нощ да плаче за убитите на дъщерята на неговия народ, за откараното в плен стадо на Господа (Еремия 9:1, 13:17). Тогава каква ли е била скръбта на Този,
Чийто пророчески поглед обхващаше не години, а векове! Той видя погубващия ангел с насочен меч срещу града, бил толкова дълго жилище на Xxxxxx. От върха на Елеонския хълм, същото място, окупирано по-късно от Тит и неговата армия, Xxxxxxx наблюдаваше през равнината святите дворове и зали с колони и с премрежени от сълзи очи с ужас видя в бъдещето стените на града, заобиколени от чужди войски. Чу тропота на армиите, строяващи се за война. Чу виковете на майките и пищящите за хляб деца в обсадения град. Видя светия храм, неговите палати и кули, предадени на пламъците, видя как мястото, където някога се издигаха те, се бе превърнало само в купчинка димящи развалини.
Прониквайки през вековете, Исус съзря народа на завета, разпръснат из вси чки страни “като развалини от кораб на пуст бряг”. В това временно наказа-ние, което скоро щеше да се излее над ерусалимските чада, Той предвкуси първата капка от онази чаша на гняв, която при последния съд трябваше да бъде изпита до дъно. Божественото съжаление, състрадателната любов намериха израз в пълните с печал думи: “Ерусалиме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе. Xxxxx пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте!” О, ти, народе, предпочетен пред всеки друг, да бе познал времето на твоето посещение и нещата, които са за твоя мир! Аз задържах ангела на справедливостта, призовавах те към покаяние, но напразно. Не само слуги, пратеници и пророци отблъсна и отхвърли ти, но отблъсна и светия Израил, твоя Изкупител. Ако бъдеш разрушен, единствено ти си отговорен за това “...не искате да дойдете при Мене, за да имате живот” (Xxxxx 23:37; Xxxx 5:40).
В Ерусалим Христос съзря символ на закоравелия в неверие и бунт свят, приближаващ се бързо към отплащащите Божии наказания. Окаяността на един паднал род потискаше душата Xx и изтръгваше от устните неизмеримо горчив плач. Той видя историята на греха, изразена в скръбта, в сълзите и в кръвта на хората. Сърцето Му се покърти от състрадание към нещастните и страдащите на тази земя; закопня да облекчи всички. Но дори Неговата ръка не би могла да отстрани потока на човешката мъка; много малко хора щяха да потърсят единствения Източник на помощ. Xxxxxxx бе готов да отдаде душата Си на смърт, за да ги спаси, но малцина щяха да дойдат при Xxxx, за да получат живот.
Величието на Небето - облян в сълзи! Синът на безкрайния Бог - смутен духом, съкрушен от мъка! Тази сцена изпълни Небето с удивление. Тя ни разкрива изключителната греховност на греха. Показва колко трудна задача е дори за Безпределния и Всемогъщия да спаси виновния от последиците на престъпването на Божия закон. Гледайки към последното поколение, Исус видя света, въвлечен в измама, подобна на причинилата разрушаването на Ерусалим. Големият грях на евреите бе отхвърлянето на
Христос. Големият грях на християнския свят ще бъде отхвърлянето на Божия закон, основата на Неговото управление на Небето и на земята. Предписанията на Xxxxxx ще бъдат презирани и смятани за нищо. В деня на посещението милиони, оковани във веригите на греха, роби на Xxxxxx, обречени да претърпят втората смърт, ще отказват да слушат думите на истината. Ужасно заслепение! Странно безумие!
Два дни преди Пасхата Xxxxxxx се бе оттеглил от храма за последен път. Порица лицемерието на еврейските управници и отново се запъти с учениците Си към Елеонския хълм, и седна с тях на тревистия склон, издигащ се над града. Още един път прикова очи в стените, кулите и палатите му. Още един път се вгледа в ослепителната красота на храма - прекрасна диадема, коронясваща святата планина.
Хиляда години преди това псалмистът бе възхвалявал Божието благоволение към Израил, направил светия му храм Свое жилище: “В Xxxxx е скинията Му и обиталището Му е в Сион.” Той “избра юдовото племе, хълма Сион, който възлюби. Съгради светилището Си като небесните възвишения...” (Пс. 76:2; 78:68- 69). Първият храм бе издигнат през най-цветущото време от историята на Израил. Цар Xxxxx бе събирал обширни складове със съкровища, а плановете за храмовата конструкция бяха направени по Божествено вдъхновение (1Лет. 28:12-19). Xxxxxxx, най- мъдрият от израилевите монарси, бе довършил делото. Храмът стана най-великолепното здание, което светът някога е виждал. И все пак чрез пророк Агей Господ бе заявил за втория храм следното: “Последната слава на тоя дом ще бъде по-голяма от предишната...” “Ще разтърся и всичките народи; и отбраните неща на всичките народи ще дойдат; и Аз ще изпълня тоя дом със слава, казва Господ на Силите” (Агей 2:9, 7).
Разрушен от Xxxxxxxxxxxxx, храмът бе съграден наново около 500 години преди раждането на Xxxx Христос от народ, който, след като бе излязъл от робство, продължило цял човешки живот, се бе завърнал в една опустошена и почти изоставена страна. Сред този народ имаше възрастни хора, видели славата на Соломоновия храм, и сега, когато се поставяха основите на новото здание, доста по-незначително от първото, плакаха. Пророкът бе описал много изразително този момент: “Кой остава между вас, който е видял тоя дом в предишната му слава? А какъв го виждате сега? Не е ли такъв дом в очите ви като нищо?” (Агей 2:3; Ездра 3:12). Тогава бе дадено обещанието, че славата на втория дом ще бъде по-голяма от славата на първия.
Но не по великолепие вторият храм бе равен на първия; нито бе осветен чрез онези видими знаци на Божествено присъствие, характерни за първия. Нямаше изявление на свръхестествена сила, за да се отбележи освещението му. Не се видя облак на слава, който да изпълни новоизграденото светилище. Не падна огън от небето, за да погълне жертвата на олтара. Божията слава не пребъдваше вече между херувимите в Светая Светих; ковчегът - престолът на благодатта, и плочите
на свидетелството не се намираха вътре. Никакъв глас от Небето не известяваше на запитващия свещеник волята на Йxxxxx.
Векове наред евреите напразно се бяха старали да покажат в какво се бе изпълнило Божието обещание, дадено чрез Агей, но гордост и неверие заслепиха умовете за истинското значение на пророческите думи. Вторият храм щеше да бъде почетен не с облака на Божията слава, а с живото присъствие на Оня, в Когото телесно обитаваше пълнотата на Божеството - сам Бог, изявен в плът. “Желаният от всички народи” наистина бе дошъл в Своя храм, по времето, когато Мъжът от Назарет учеше и лекуваше в свещените храмови дворове. С присъствието на Христос, единствено с Негово присъствие, вторият храм превъзхождаше по слава първия. Но Израил бе отблъснал предложения му от Небето Дxx. Когато смиреният Учител премина златната порта и напусна храма, славата се оттегли от него завинаги. Вече се бяха изпълнили думите на Спасителя: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Xxxxx 23:38).
Учениците бяха удивени от предсказанието на Христос за разрушаването на храма и пожелаха да разберат по-пълно значението му. За увеличаване на храмовото великолепие бяха употребени щедро, в продължение на повече от четиридесет години богатство, труд и архитектурно изкуство. Xxxx Велики бе пропилял за него както римски богатства, така и еврейски съкровища, и дори императорът на света го бе обогатил със своите подаръци. Масивни блокове от бял мрамор с почти баснословни размери, изпратени от Рим, съставляваха част от неговата конструкция и точно на тях учениците спряха вниманието на своя Учител, казвайки: “Учителю, виж какви камъни и какви здания!” (Марко 13:1).
На тези думи Исус даде тържествения и поразителен отговор: “Истина ви казвам: Няма да остане тук камък на камък, който да се не срине” (Xxxxx 24:2).
Учениците свързваха разрушаването на Ерусалим със събитията около личното идване на Христос в слава, за да заеме престола на световната империя, да накаже коравосърдечните евреи и да освободи народа от римското иго. Господ им беше казал, че ще дойде втори път. Затова, когато спомена за наказанията над Ерусалим, те си помислиха за това идване в слава. И събрани около Спасителя на Елеонския хълм, запитаха: “Кажи ни кога ще бъде това и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?” (Xxxxx 24:3).
Бъдещето милостиво бе прикрито от погледа на учениците. По това време, ако те напълно разберяха двата ужасни факта - страданията и смъртта на Изкупителя и разрушаването на техния град и храм - щяха да бъдат съкрушени от скръб. Христос очерта най-важните събития, които щяха да се случат преди края на времето. Тогава словата не бяха напълно разбрани, но значението им - от дадените в тях наставления щеше да се разкрие пред народа Му във време на нужда. Изговореното
пророчество имаше двоен смисъл - предсказваше разрушаване на Ерусалим и ужасите на последния велик ден.
Исус обяви на слушащите ученици наказанията, които щяха да се изсипят над отстъпилия Израил, и специално отплатата, която той щеше да получи заради отхвърлянето и разпъването на Мxxxx. Непогрешими знамения щяха да предшестват страшния край. Ужасяващият час щеше да настъпи внезапно и бързо и Спасителят предупреди последователите Си: “Зxxxxx, когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Xxxxxx, стояща на святото място (който чете нека разбира), тогава ония, които са в Юдея, нека бягат по планините” (Xxxxx 24:15-16; Лука 21:20-21). Когато идолопоклонническите знамена на римляните се издигнеха над святата земя, простираща се на няколкостотин метра вън от градските стени, последователите на Христос трябваше да се спасяват с бягство. Видеше ли се този предупредителен знак, желаещите да се избавят не трябваше да отлагат. По цялата земя на евреите, както и в самия Ерусалим, на сигнала за бягство трябваше да се реагира незабавно. Ако някой се случеше на покрива, не биваше да слиза в къщата си, за да спасява дори най-ценните си съкровища. Работещите на нивата или на лозето не трябваше да се бавят, втурвайки се да взимат оставените встрани горни дрехи. Не трябваше да се колебаят нито за момент, за да не станат жертва на общото изтребление.
През царуването на Xxxx Xxxxxxxx не само бе много разхубавен, но към световното му укрепление бяха издигнати допълнително кули, стени и крепости и се смяташе за явно непревземаем. Онзи, който сега публично би предсказал разрушаването му, щеше да бъде сметнат за умопобъркан паникьор, както Ной в своето време, но Христос бе казал: “Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат” (Xxxxx 24:35). Гневът се изля върху Ерусалим поради греховете му; упоритото му неверие го докара до неизбежната участ.
Чрез пророк Михей Господ бе обявил: “Слушайте, прочее, това, първенци на Якововия дом и началници на израилевия дом, които се гнусите от правосъдие и извръщате всяка правота, които градите Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие, на които първенците съдят за подкупи, свещениците му учат за заплата и пророците му чародействат за пари и пак се облягат на Господа и казват: “Не е ли Господ всред нас? Никакво зло няма да ни сполети” (Михей 3:9-11).
Тези думи вярно описват покварените и фарисейски самодоволни жители на Ерусалим. Те претендираха, че строго спазват предписанията на Божия закон, а престъпваха всичките му принципи. Мразеха Хxxxxxx, защото Неговата чистота и святост разкриваха тяхното нечестие; и Го обвиняваха, че е причина за всичките сполетели ги нещастия в резултат на греховете им. Макар да знаеха, че е безгрешен, те заявяваха, че смъртта Му е необходима за спасяването на нацията. “Ако Го оставим така - казваха еврейските водачи, - всички ще повярват
в Него; и римляните като дойдат, ще отнемат и страната ни, и народа ни” (Xxxx 11:48). Надяваха се, че ако Христос бъде пожертван, те отново ще станат силен и обединен народ. Ето как разсъждаваха и бяха единодушни за решението на първосвещеника, че е по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да загине.
Така еврейските водачи изграждаха “Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие” (Михей 3:10). Но макар и убийци на своя Спасител, защото укоряваше греховете им, те бяха уверени в собствената си правда, смятаха се за покровителстван от Бога народ и очакваха Господ да ги избави от неприятелите им. “Затова - продължава пророкът - поради вас Сион ще се изоре като нива, Ерусалим ще стане грамади развалини и хълмът на дома Господен - като високи места на лес” (Михей 3:12).
Почти четиридесет години, след като участта на Ерусалим бе обявена от самия Хxxxxxx, Господ отлагаше Своите присъди над града и народа. Чудно бе Божието дълготърпение към тези, които отхвърлиха евангелието Му и убиха Неговия Син. Притчата за неплодното дърво представяше Божието отношение към еврейската нация. Заповедта бе издадена: “Отсечи я, защо да запразня земята” (Лука 13:7), но Божественото състрадание я беше пощадило още известно време. Сред евреите все още имаше твърде много хора, непознаващи характера и делото на Хxxxxxx. А децата нямаха същите благоприятни случаи да приемат светлината, която родителите им бяха отхвърлили. Чрез проповядването на апостолите и на техните последователи Бог щеше да направи тя да огрее и тях и да им даде да видят как пророчеството е било изпълнено не само с раждането и живота на Хxxxxxx, но и с Неговата смърт и възкресение. Децата не трябва да бъдат осъждани заради греховете на родителите си. Но ако, познавайки цялата светлина, дадена на родители им, те отхвърлеха допълнителната, подарена им специално, ставаха съучастници в родителския грях и превишаваха мярката на своето нечестие.
Дълготърпението на Бога към Ерусалим само затвърди евреите в упорито непокаяние. В омразата и жестокостта си към учениците на Исус те отхвърлиха и последното предложение на милост. Ето защо Бог оттегли от тях закрилата Си и престана да ограничава мощта на Сxxxxx x неговите ангели. Нацията бе оставена под контрола на избран ия от тях водач. Нейните чада бяха отблъснали Христовата благодат, която би им осигурила възможност, би им дала сила да победят злите си наклонности, а сега те бяха победени от тях. Сатана бе възбудил най-свирепите и най-долните страсти на душата. Хората престанаха да разсъждават; бяха обезумели, управлявани от собствените си прищевки и сляпа страст. Проявяваха сатанинска жестокост. В семейството и сред народа, в средите на най-висшите, както и сред най-низшите класи владееше подозрение, завист, омраза, борба, бунт, несъгласие, убийства. Никъде нямаше сигурност. Приятели и роднини се предаваха един друг. Родители убиваха
децата си и деца убиваха родителите си. Необуздаваните им страсти ги правеха тирани. Евреите бяха послушали фалшиви свидетели, за да осъдят невинния Бxxx Xxx. Сега фалшиви обвинения правеха несигурен собствения им живот. Чрез делата си те отдавна казваха: “Махнете отпред нас Светия Израилев” (Исая 30:11). Желанието им бе изпълнено. Страхът от Бога не ги безпокоеше повече. Сатана бе застанал начело на нацията и най- висшите граждански и религиозни власти му се подчиняваха.
Водачите на опозиционните фракции се обединяваха понякога, за да ограбват и измъчват своите нещастни жертви, а после отново се нахвърляха един срещу друг и се избиваха безмилостно. Даже светостта на храма не можеше да задържи ужасната им ярост и жестокост. Богомолците биваха убивани пред олтара и светилището се оскверняваше от телата им. И въпреки това в своята слепота и богохулна надменност подстрекателите на това пъклено дело заявяваха публично, че не се страхуват от унищожаването на Ерусалим, защото той бил собственост на Бога. За да утвърдят още повече мощта си, те подкупваха лъжливи пророци да обявяват, даже по времето, когато римските легиони обсаждаха храма, че народът трябва да чака избавление от Бога. До последния момент множествата твърдо вярваха, че Всевишният ще се намеси, за да осъди техните противници. Но Израил беше отхвърлил Божествената закрила и сега бе без нея. Нещастен Ерусалим! Разкъсван от вътрешни раздори, улиците му обагрени от кръвта на чадата му, избиващи се едни други, докато чужди войски събаряха укрепленията и избиваха войниците му!
Всички предсказания на Христос за разрушаването на Ерусалим се изпълниха до последната буква. Евреите преживяха истинността на предупредителните Му думи: “...с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери” (Xxxxx 7:2).
Появяваха се знамения и чудеса, предричащи бедствия и гибел. Посред нощ над храма и олтара изгря неестествена светлина. При залез върху облаците се изобразяваха военни колесници и войници, приготовляващи се за бой. Свещениците, служещи нощем в светилището, се ужасяваха от тайнствени звуци; земята трепереше и множество гласове се чуваше да казват: “Да се махнем оттук.” Голямата източна порта, която бе толкова тежка, че двадесет мъже едва можеха да я затворят, и която бе осигурена с огромни железни прътове, закрепени дълбоко в солидния каменен праг, в полунощ се отвори сама (Мxxxxx. История на евреите. Кн.13).
В продължение на седем години един човек вървеше нагоре- надолу по улиците на Ерусалим, известявайки събитията, които щяха да се стоварят над града. Ден и нощ пееше той неспокойната погребална песен: “Глас от изток! Глас от запад! Глас от четирите ветрища! Глас срещу Ерусалим и глас срещу храма! Глас срещу младоженци и невести! Глас против целия народ!” (пак там). Това странно същество бе хвърлено в затвор и бичувано, но стон не излезе от устата му. На оскърбленията и мъченията той отговаряше само: “Гxxxx, горко на Ерусалим!”
“Горко, горко на неговите жители!” Предупредителният му вик не престана, докато не бе убит при обсадата, която бе предрекъл.
Нито един християнин не загина при разрушаването на Ерусалим. Христос бе предупредил учениците Си и всички, които вярваха на Неговите думи, бдяха за обещания знак: “А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски - бе казал Иxxx, - това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са сред града, да излязат вън...” (Лука 21:20-21). Римляните под водителството на Цестий бяха обсадили града, но когато всичко изглеждаше готово за бърза атака, те неочаквано вдигнаха обсадата. Об-градените, изгубили надежда за успешна отбрана, бяха вече готови да се предадат, когато римският генерал оттегли войските си, без да има ни най-малка видима причина. Но милостивото провидение на Бога ръководеше събитията за доброто на Неговия собствен народ. Обещаният знак бе даден на очакващите християни и сега всички, пожелали да послушат предупреждението на Спасителя, имаха благоприятен случай да се спасят. Събитията бяха ръководени така, че нито евреи, нито римляни можеха да попречат на бягството на християните. При отстъплението на Цестий евреите, излизайки от Ерусалим, се втурнаха да преследват армията му. И докато двете армии бяха заети с това, християните имаха възможността да напуснат града. В същото време стената също бе очистена от врагове, които биха могли да се опитат да ги спрат. По време на обсадата евреите се бяха събрали в Ерусалим, за да отпразнуват празника Шатроразпъване и така християните по цялата страна имаха възможност да избягат необезпокоявани, без бавене, на сигурно място - градът Пела в страната Пирея отвъд Йордан.
Еврейските сили, преследващи Цxxxxx x армията му, нападнаха в тил с настървение, застрашаващо римската войска с пълно унищожение. С големи усилия римляните успяха да се оттеглят. Евреите почти нямаха загуби и се завърнаха триумфално в Ерусалим с богата плячка. Но този явен успех им донесе само зло. Обхвана ги дух на упорита съпротива срещу римляните, което скоро докара неизразими нещастия над обречения град.
Ужасни бяха бедствията, връхлетели Ерусалим при възобновяването на обсадата. Градът бе обкръжен от Тит по време на Пасхата, когато вътре се бяха събра-ли милиони евреи. Запасите им от храна, ако бяха съхранявани грижливо, биха стигнали за години, но те бяха унищожени предварително от ревността и отмъстителността на враждуващите групи. И сега пред всички се изправи призракът на ужасен глад. Една мяра жито се продаваше за един талант. Болките от глада бяха толкова свирепи, че хората гризяха кожата на коланите и сандалите си, както и покритията на щитовете си. Мнозина се промъкваха нощем вън от градските стени, за да събират диви растения, макар повечето от тях да биваха залавяни и убивани при жестоки мъчения. А на благополучно завърналите се често
пъти им ограбваха събраното с такъв голям риск. Властващите налагаха над изнемогващите от глад хора най-безчовечни изтезания, за да им отнемат и последните оскъдни, скътани някак запаси. И тези жестокости се вършеха обикновено от добре нахранени хора, които просто искаха да се осигурят с храна за в бъдеще.
Хиляди загиваха от глад и епидемии. Естествените човешки чувства сякаш бяха изчезнали. Съпрузи ограбваха съпругите си и жени - мъжете си. Виждаха се деца да измъкват храната от устата на родителите си. Въпросът на пророка: “Може ли жена да забрави сучещото си дете...?”, получи отговор отвътре стените на този осъден град: “Ръцете на милозливите жени свариха чадата им; те им станаха храна при разорението на дъщерята на людете Ми” (Иxxx 09:15; Плачът на Еремия 4:10). Отново се изпълни предупредителното пророчество, дадено преди четиринадесет столетия: “Жената между вас, която е изтънчена и изнежена, която не би дръзнала да тури на земята стъпалото на ногата си по причина на изтънченост и изнеженост, ще гледа с немилостиво око на мъжа, който почива на пазухата й, на сина си, на дъщеря си и... на чадата, които е родила; защото ще ги яде тайно поради лишението от всичко при обсадата и притеснението, с което неприятелят ти ще те притесни в градовете ти” (Второзак. 28:56,57).
Римските водители се стремяха да всеят ужас сред евреите и така да ги принудят да се предадат. Пленниците, които се съпротивляваха при пленяването, бяха бичувани, измъчвани и разпъвани пред градските стени. По този начин биваха умъртвявани ежедневно стотици хора. Ужасното дело не престана, докато издигнатите кръстове по продължението на Йосафатовия дол и Голгота станаха толкова много, че не можеше да се мине между тях. Така ужасяващо се изпълни страшната клетва, изречена пред съдебния престол на Пилат: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни” (Xxxxx 27:25).
Тит желаеше да сложи край на ужасните сцени и по този начин щеше да спести на Ерусалим пълната мярка на неговото наказание. Римлянинът бе потресен от гледката с телата на жертвите, натрупани по долините. Като омагьосан наблюдаваше от билото на Елеонския хълм великолепния храм и издаде заповед да не бъде докоснат нито камък от него. Преди да предприеме завладяването на тази крепост, той отправи сериозна молба към еврейските водачи да не го принуж-дават да оскверни с кръв святото място. Ако те излязат навън и се бият където и да било другаде, никой римлянин няма да наруши светостта на храма. Сам Xxxxx Xxxxxx им отправи най-красноречив призив да се предадат, за да спасят себе си, града и мястото на богослужението си. Но на думите му бе отговорено със злъчни проклятия. Стрели бяха изпратени по него, както стоеше пред тях - последният човешки посредник, който ги умоляваше. Евреите бяха отхвърлили призива на Божия Син и сега увещанията и молбите ги правеха само още по-упорити - до сетни сили, в съпротивата им. Напразни бяха
усилията на Тит да спаси храма. Един по-велик от него бе заявил, че там няма да остане камък върху камък.
Сляпото упорство на еврейските водачи и отвратителните престъпления, които се извършваха вътре в обсадения град, предизвикваха ужас и възмущение у римляните и Тит най-после намисли да превземе храма с щурм. Реши обаче, ако е възможно, да го запази от разрушение. Но заповедите му не бяха зачетени. Една вечер, след като се бе оттеглил в шатрата си, евреите излязоха от храма и нападнаха войниците, намиращи се отвън. В разгара на боя войник хвърли през един отвор в предверието на храма пламтящ факел и кедровите зали около Светая пламнаха веднага. Тит се втурна към мястото, последван от генералите и легионерите си, и заповяда на войниците да потушат пламъците. Но на думите му не бе обърнато никакво внимание. В яростта си те хвърляха запалени факли в помещенията до храма и след това с мечовете си избиваха приютилото се там многолюдие. Кръвта се лееше като река надолу по храмовото стълбище. Хиляди евреи загинаха. Извисявайки се над шума от битката, се чуваха гласове: “Ишабод!” - славата се оттегли.
“Тит разбра, че е невъзможно да спре яростта на войниците. Влезе вътре с офицерите си и се загледа в интериора на святата сграда. Великолепието го удиви и докато пламъците не бяха още проникнали в Светая, направи последно усилие за спасяване. Изскочи навън и отново започна да увещава войниците да потушат пожара. Центурионът Xxxxxxxxx се опита със своя щаб да наложи покорност, но даже и респектът пред императора отстъпи пред яростната вражда към евреите, пред свирепата възбуда за борба и пред ненаситната алчност за плячка. Войниците гледаха как всичко наоколо свети от злато, ослепително блестящо от лудата игра на пламъците. Те си въобразяваха, че в светилището са скрити неизброими съкровища. Един от тях незабелязано хвърли пламтящ факел между пантите на вратата. За миг цялото здание лумна в пламъци. Заслепени от дима и светлината, офицерите бяха принудени да се оттеглят и прекрасното здание бе оставено на съдбата му.
Това бе ужасно зрелище за римляните, а камо ли за евреите. Целият връх на хълма, издигащ се над града, пламтеше като вулкан. Постройките се срутваха една след друга със страхотен трясък и бяха поглъщани от огнената бездна. Кедровите покриви приличаха на море от пламъци; позлатените кубета пламтяха като горящи остриета от червена светлина; кулите над вратите издигаха високи стълбове от пламъци и дим. Съседните хълмове бяха осветени и се виждаха тъмни групи от хора да наблюдават вцепенени от страх разрастващото се опустошение; върху стените и височините нататък в града се тълпеше народ, лице до лице, някои прибледнели от мъката на отчаянието, други намръщени от безсилието за отмъщение. Виковете на римските войници, бягащи насам-натам, и стоновете на бунтовниците, загиващи в пламъците, се смесваха с тътена на пожара и с гърмежа на падащите греди. Ехото в планините
повтаряше и връщаше обратно писъците на струпаните по височините хора; по цялото протежение на стените отекваха писъци и ридания; изнемощели от глад хора събираха сетни сили за последен вик на страдание и безутешност.
Клането вътре бе още по-ужасно от зрелището отвън. Мъже и жени, старци и младежи, бунтовници и свещеници, съпротивляващи се и молещи се за милост, бяха съсичани в безразборна сеч. Броят на убитите надминаваше броя на убийците. Легионерите трябваше да се катерят по купищата трупове, за да продължат изтребителното дело” (Xxxxxx. История на евреите. Кн. 16).
Скоро след унищожаването на храма целият град падна в ръцете на римляните. Еврейските водителите изоставиха непревземаемите кули и Тит ги намери пусти. Взираше се в тях с удивление и заявяваше, че Xxxxxx ги е предал в ръцете му, защото никакви машини, колкото и мощни да са, не биха преодолели огромните укрепления. Както градът, така и храмът бяха сринати до основи и земята, на която стоеше светият дом, бе изорана “като нива” (Еремия 26:18). В обсадата и последвалото клане загинаха повече от един милион души. Останалите живи бяха откарани в плен, продадени като роби, завлечени в Рим, за да украсяват триумфа на завоевателя, хвърлени на диви зверове в амфитеатрите или пръснати по цялата земя като бездомни скитници.
Евреите сами бяха изковали собствените си окови, сами бяха напълнили чашата на отмъщението си. В пълното унищожение, сполетяло народа им, и във всичките бедствия, които ги следваха в разпиляването им, те само жънеха посятото от собствените си ръце. Пророкът казва: “Ти си погубил себе си, Израилю”; “защото си паднал чрез беззаконието си” (Осия 13:9,14:1 - ЦП). Страданията им се представят често пъти като наказание, сполетяло ги по заповед направо от Бога. Именно по такъв начин великият измамник се опитва да прикрива своето дело. Чрез упорито отхвърляне на Божествената любов и милост евреите бяха накарали Божията закрила да се отдръпне от тях и на Xxxxxx бе позволено да ги владее според волята си. Страхотните жестокости, които се извършиха при разрушаването на Ерусалим, са една проява на отмъстителната мощ на Xxxxxx над поддаващите се на неговия контрол.
Не можем да оценим колко много дължим на Христос за мира и закрилата, на които се радваме. Обуздаващата сила на Бога - тя е, която не допуска човечеството да премине напълно под управлението на Xxxxxx. Непокорните и неблагодарните имат голяма причина да благодарят за Божията милост и дълготърпение, които задържат жестоката, враждебна сила на злия. Но когато хората преминат границите на Божественото дълготърпение, ограничението се премахва. Бог не застава пред грешника като екзекутор на присъдата за извършеното престъпление, но оставя отхвърлилите Неговата милост на самите себе си, за да пожънат посятото. Всеки отхвърлен лъч светлина, всяко презряно или незачетено предупреждение, всяка страст, на
която се отдава човек, всяко престъпване на Божия закон е семе, носещо сигурната си жетва. Отблъскван постоянно, Божият Дух най-после се оттегля от грешника и тогава той остава без каквато и да е сила, с която да владее злите страсти на душата си, и без никаква закрила от злобата и враждата на Сатана. Разрушаването на Ерусалим е страшно и тържествено предупреждение към всички, играещи си с предложенията на Божествената благодат и противящи се на умоляванията на Божествената милост. Никога не е било давано по-категорично свидетелство за омразата на Бога към греха и за сигурното наказание, което ще постигне виновния.
Пророчеството на Спасителя за наказанията, очакващи Ерусалим, има и друго изпълнение, на което онова страшно опустошение е само слаба сянка. В участта на избрания град ние можем да видим участта на един свят, отхвърлил милостта на Бога и потъпкал закона Му. Мрачни са докладите за човешката окаяност, на която земята е била свидетел през дългите векове на престъпления. Сърцето се свива и духът отпада, когато се размишлява върху тези неща. Ужасни са резултатите от отхвърлянето на небесния авторитет. Но в бъдещето ни е разкрита още по-мрачна сцена. Свидетелството на миналото - дългата поредица от смутове, конфликти и революции, всички битки, “валяни в кръв” (Исая 9:5) - какво са те в сравнение с ужасите на онзи ден, когато обуздаващият Дух на Бога ще бъде напълно оттеглен от неправедните и няма повече да задържа избухването на човешките страсти и сатанинската ярост. Тогава светът ще види, както никога преди това, резултатите от управлението на Xxxxxx.
Но в онзи ден, както и във времето на унищожаването на Ерусалим, Божият народ ще бъде избавен, всички, които са записани за живот (Исая 4:3). Xxxxxxx е заявил, че ще дойде втори път, за да събере при Себе Си Своите верни: “Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена, като видят Човешкия Син идещ на небесните облаци със сила и голяма слава. Ще изпрати Своите ангели със силен тръбен глас; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия” (Xxxxx 24:30-31). Тогава непослушните на евангелието ще бъдат убити с дъха на устата Му и изтребени с явлението на пришествието Му (по 2Сол. 2:8). Подобно на Израил в миналото неправедните погубват сами себе си; те стават жертва на собственото си нечестие. Чрез живота си в грях те не са в хармония с Бога, естеството им е станало толкова изродено и пълно със зло, че явяването на Неговата слава е унищожаващ огън за тях.
Нека хората внимават да не би да пренебрегнат урока, предаден им в думите на Xxxxxxx. Както предупреди учениците Си за унищожаването на Ерусалим, като им даде знак за наближаващата гибел, за да се избавят, така Той е предупредил и света за деня на последното унищожение и е дал знаци за неговото приближаване, за да се избавят от идещия гняв всички,
И днес светът не е по-готов да повярва на вестта за сегашното време, отколкото евреите бяха готови да приемат предупреждението на Спасителя за Ерусалим. Когато и да дойде Денят на Бога, за безбожните той ще бъде ненадеен. Когато животът си върви по неизменния си кръг; когато хората са погълнати от удоволствия, бизнес, търговия, правене на пари; когато религиозните водачи възвеличават прогреса и просветата на този свят, а народът се люлее във фалшива сигурност - тогава, както среднощен крадец се промъква в незащитеното жилище, така внезапно ще връхлети гибелта над безгрижните и невярващите “и никак няма да избегнат”.
2.Първите християни в пламъците на преследването
Когато разкри на учениците Си участта на Ерусалим и сцените на второто Си идване, Xxxx предсказа също така и преживяванията, които ще има Неговият народ от момента, когато бъде взет от тях, до завръщането Му в сила и слава, за да ги избави. От склоновете на Елеонския хълм Спасителят проникна далеч в бъдещето и съзря настъпващите за апостолската църква стихии. Погледът Му различи свирепите, опустошителни бури, които скоро щяха да се разразят над Неговите последователи през бъдните векове на мрак и преследвания. Само с няколко кратки, но много съдържателни израза, Той предсказа ужасната участ на Божията църква, отредена й от управляващите този свят (Xxxxx 24:9,21,22). Последователите на Xxxxxxx трябва да извървят пътя на своя Учител - път на унижение, позор и страдание. Враждата и антагонизмът, избухнали срещу Изкупителя на света, ще се проявят и срещу всички, повярвали в Неговото име.
Историята на първата църква свидетелства за изпълнението на думите на Спасителя. Земните и пъклени сили се опълчиха срещу Христос в лицето на последователите Xx. Езичеството предвидя, че ако евангелието възтържествува, храмовете и олтарите му ще бъдат пометени. Затова събра всичките си сили, за да унищожи християнството. Запален бе огънят на
преследването. Християните бяха лишавани от своите имоти и прогонвани от домовете си. Претърпяваха “голяма борба от страдания” (Евр. 10:32), “изпитваха присмехи и бичувания, а още и окови, и тъмници” (Евр. 11:36). Много от тях запечатаха своето свидетелство с кръвта си. Xxxxxxxxxx и роби, богати и бедни, учени и прости бяха избивани безмилостно.
Преследванията, започнали при Нерон приблизително по времето на мъченическата смърт на Xxxxx, продължиха с по- голяма или с по-малка ярост през вековете. Християните бяха лъжливо обвинявани в най-ужасни престъпления и обявявани за причинители на големи бедствия - глад, чума и земетресения. Тъй като станаха обект на всеобща омраза и подозрения, лесно се намираха доносници, които заради печалба предаваха невинните и те биваха осъждани като бунтовници против империята, като врагове на религията и напаст за обществото. Голям брой от тях бяха хвърляни на диви зверове или изгаряни живи по амфитеатрите. Някои бяха разпъвани, други - покривани с кожи на диви животни и хвърляни на арената, за да бъдат разкъсани от кучета. Тяхното наказание представляваше често пъти главното забавление на публичните празненства. Големи множества се събираха, за да се наслаждават на гледката и посрещаха агонията на християните със смях и аплодисменти.
Където и да потърсеха убежище, последователите на Xxxxxxx биваха преследвани като хищни зверове и биваха принудени да се крият в безлюдни места. Като “търпяха лишение, бедствия и страдания, те, за които светът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята” (Евр. 11:37, 38). Катакомбите даваха убежище на хиляди от тях. По хълмовете около Рим през земя и скали бяха прокопани дълги галерии; тази сложна мрежа от тъмни тунели се простираше на много километри извън градските стени. В подземните скривалища последователите на Xxxxxxx погребваха своите мъртви. Там намираха и дом, когато биваха заподозрени и обявени извън законите. Когато Животодателят събуди тези, които са се “подвизавали в доброто войнстване”, от мрачните подземия ще излязат много мъченици за Христос.
И при най-страшното преследване свидетелите за Xxxx запазиха вярата си неопетнена. Лишени от всякакво удобство, скрити от светлината на слънцето, правейки тъмните, но приятелски пазви на земята свое убежище, те не се оплакаха. С думи на вяра, търпение и надежда се окуражаваха едни други, за да понасят лишенията и бедствията. Загубата на земни блага не можеше да ги принуди да се откажат от вярата си в Христос. Изпитанията и преследването бяха само стъпки, които ги приближаваха до тяхната почивка и награда.
И като Божиите служители в древността бяха “мъчени, защото, за да получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени” (ст. 35). Спомняха си думите на своя Учител да се радват, когато бъдат преследвани заради Него, защото голяма ще бъде наградата им на небето; така бяха преследвани и
пророците преди тях. Xxxxxxx се, че са удостоени да страдат заради истината и песни на тържество се издигаха всред пращящите пламъци. Гледайки нагоре с вяра, те виждаха Xxxxxxx и ангелите да се навеждат над тях през небесните бойници, да се взират в тях с най-дълбок интерес и да одобряват твърдостта им. Един глас се чуваше от Божия трон: “Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10).
Напразни бяха усилията на Сатана да унищожи църквата на Христос чрез насилие. Великата борба, в която учениците на Xxxx отдадоха живота си, не престана, когато верните знаменосци паднаха на поста си. Чрез поражението те побеждаваха. Божиите работници биваха избивани, но Неговото дело напредваше постоянно. Евангелието продължи да се разпространява и броят на последователите му нарастваше. То проникна в области, недостъпни дори за римските орди. Един християнин в спора си с езическите управници, стараещи се да разширят преследванията, казваше: Вие можете да ни “убивате, измъчвате, осъждате... Вашата несправедливост е доказателство за нашата невинност... Нито пък вашата жестокост... ви помага”. Тя бе само още една по-силна покана и други да се присъединят към тяхната религия. “Колкото повече биваме покосявани от вас, толкова повече нараства числото ни; кръвта на християните е семе” (Xxxxxxxxx. Апология. Параграф 50).
Хиляди бяха затваряните в тъмница и убиваните, но други се явяваха и заемаха местата им. Умрелите мъченически за вярата си бяха спасени за Xxxxxxx и признати от Него за победители. Те се бяха подвизавали в доброто войнстване и трябваше да получат короната на славата, когато Xxxxxxx дойде. Изтърпяваните от християните страдания ги сближаваха още повече един с друг и с техния Изкупител. Примерът на живота и смъртта им бяха постоянно свидетелство и защита на истината; и там, където най-малко се очакваше, привържениците на Xxxxxx изоставяха службата си за него и се нареждаха под знамето на Христос.
Затова Сатана състави нови планове. За да воюва по- успешно срещу Божието управление, той реши да забие флага си в християнската църква. О, само да можеше христовите последователи да бъдат измамени и подведени да направят нещо, което не е приятно на Бога. Тогава силата и непоколебимостта им биха изчезнали и биха станали лесна плячка за Сатана.
Сега големият противник се стремеше да постигне с хитрост онова, което не бе успял да постигне със сила. Преследването спря, но бе заменено с опасните съблазни за земно благополучие и светски почести. Езичниците бяха принудени да приемат някои истини от християнската вяра, а други важни отхвърляха. Те изповядваха, че приемат Исус като Бxxx Xxx x вярват в Неговата смърт и възкресение, но нямаха убеждение за грях и не чувстваха никаква нужда от покаяние и промяна на сърцето. Надяваха се с някои отстъпки от тяхна страна да прилъжат и
християните да направят отстъпки, та всички да се обединят на основата на вярата в Христос.
Сега над църквата надвисна страшна опасност. В сравнение с нея затворът, мъченията, огънят, мечът бяха благословение. Някои християни останаха твърди, като заявиха, че няма да направят никакъв компромис. Други се обявиха в полза на известни отстъпки и промени във вярата си и за обединяване с тези, които бяха приели само част от християнството - надяваха се това да се окаже средство за пълното им обръщане. Бе време на дълбоко душевно страдание за верните последователи на Хxxxxxx. Под покривалото на изповядващ християнството самият Сатана се вмъкваше в църквата, за да поквари вярата и да отклони умовете от Словото на истината.
Най-после повечето от християните се съгласиха да снижат своите високи морални образци и се създаде връзка между християнството и езичеството. Макар идолопоклонниците да изповядваха, че са се покаяли и са се присъединили към църквата, те все още се държаха здраво за идолослуженето, като само заместиха обектите на своето поклонение с икони на Иxxx x дори на Xxxxx x светиите. По този начин нечистият квас на езичеството се вмъкна в църквата и продължи своето гибелно дело. Нездрави учения, суеверни обреди и идолопоклоннически церемонии се вплетоха здраво във вярата и в богослужението на църквата. Когато последователите на Христос се обединиха с езичниците, християнската религия се поквари и църквата изгуби своята чистота и сила. Но имаше християни, които не бяха подведени от тези измами. Те продължаваха да бъдат верни на Автора на истината и се покланяха единствено на Него.
Винаги е имало две групи хора сред изповядващите се за последователи на Христос. Едната група изучава живота на Спасителя и сериозно се стреми да поправя недостатъците си и да се уеднаквява с Оxxxxxxx. Другата избягва ясните, практически истини, които откриват заблудите й. Дори когато е била в най-доброто си състояние, църквата пак не е включвала напълно верни, чисти и искрени християни. Нашият Спасител учеше, че съзнателно вършещите грях не трябва да бъдат приемани в църквата; но все пак Той се свърза с хора с несъвършен характер и им даде предимствата на Своите учения и пример, за да видят грешките и заблудите си и да ги поправят. Сред дванадесетте апостоли имаше и един предател. Юда бе приет въпреки недостатъците на нрава си. Той бе свързан с учениците, за да може да научи чрез наставленията и примера на Христос в какво се състои християнският характер и така да види грешките си, да се покае и с помощта на Божествената благодат да очисти душата си “в послушание на истината”. Но Юда не тръгна в светлината, така милостиво огряла пътя му. Чрез отстъпване пред греха той предизвика изкушенията на Сxxxxx. Надделяха лошите черти на характера му. Предаде ума си под контрола на силите на мрака, гневеше се, когато се изобличаваха недостатъците му и стигна дотам, че извърши най-ужасното
престъпление - предаде своя Учител. Така и всички, които поддържат злото под маската на благочестие, ненавиждат хората, смущаващи техния мир, като осъждат греховния им път. И при благоприятен случай и те като Юда ще предадат стремилите се да ги изобличават за тяхно добро.
Апостолите се сблъскваха в църквата с хора, изповядващи благочестие, а всъщност тайно поддържащи нечестие. Xxxxxx и Сапфира действаха като измамници. Претендираха, че жертват всичко за Бога, а в действителност алчно задържаха една част за себе си. Духът на истината разкри на апостолите истинския характер на тези фалшиви християни и Божиите наказания освободиха църквата от грозното петно върху нейната чистота. Това бележито доказателство за проницателния Дух на Христос бе ужас за лицемери и вършители на зло. Те не можеха да останат за дълго в обществото на духом верните на Христос. И когато изпитанията и преследването връхлетяха последователите Му, Негови ученици пожелаха да станат само готовите да изоставят всичко заради истината. Така, докато преследването продължаваше, църквата остана сравнително чиста, след което се присъединиха новопокаяли се с по-малка искреност и посветеност. По този начин пътят на Сатана да стъпи в църквата бе отворен.
Но между Княза на светлината и Княза на мрака няма никакво съгласие. То не съществува и между техните последователи. Когато решиха да се сближат с полупокаялите се езичници, християните стъпиха на път, отвеждащ ги все по-да- леч и по-далеч от истината. Сатана ликуваше, че е успял да измами такъв голям брой Христови последователи. Тогава напрегна всичките си сили, за да им въздей-ства още по-пълно и да ги вдъхнови да преследват останалите верни на Бога. Ни-кой не бе в състояние така добре да се противопоставя на истинската християнска вяра, както онези, които някога са били нейни защитници. Отстъпилите християни, обединени със своите полуезически братя, насочиха борбата си срещу най-важните точки на Христовото учение.
От желаещите да останат верни се изискваше отчаяна борба, за да опълчат твърдо срещу измамите и пороците, прикрили се под свещеническите одежди и вмъкнали се в църквата. Библията не се приемаше като мерило за вярата. Учението за религиозната свобода бе наричано ерес, а неговите защитници бяха мразени и обявявани вън от законите.
След дълга и тежка борба малкото верни решиха да скъсат всяка връзка с отстъпилата църква, в случай че тя продължава да допуска фалша и идолопоклонството. Те видяха, че отделянето е абсолютно необходимо, ако искат да бъдат послушни на Божието слово. Не смееха повече да толерират заблудите, така фатални за собствените им души, нито да дават пример, който би могъл да застраши вярата на техните деца и внуци. За да осигурят мир и единство, бяха готови да направят някои непротиворечащи на верността им към Бога отстъпки. Но чувстваха, че даже и мирът
ще бъде твърде скъпо изкупен, ако се плаща с цената на принципа. Щом целостта можеше да се осигури единствено чрез компромис с истината и правдата, нека има различие и даже война.
Добре би било за църквата и за света, ако принципите, вдъхновявали онези верни души, се съживят в сърцата на признаващите се за Божи народ. Съществува обезпокоително равнодушие по отношение на ученията, стълбове на християнската вяра. Пробива си път мнението, че те в края на краищата нямат чак толкова голямо значение. Това деградиране укрепва ръцете на сатанинските служители и измамните и съдбоносните учения, отблъсквани и изобличавани през вековете от верните християни с риск на живота им, сега се приемат благосклонно от хиляди, изповядващи се за Христови последователи.
Първите християни бяха наистина особен народ. Изрядното им поведение и непоклатимата им вяра бяха постоянен упрек, смущаващ мира на грешниците. Макар и малко на брой, без богатство, без обществено положение или почетни титли, те бяха ужас за престъпниците навсякъде, където бяха познати вярата и характерът им. Затова неправедните ги мразеха така, както безбожният Каин мразеше Авел. Стремящите се да отхвърлят обуздаващото влияние на Светия Дух, убиваха Божиите чада поради същата причина, поради която Каин закла Авел. Поради същата причина и евреите отхвърлиха и разпнаха Спасителя - защото чистотата и светостта на Неговия характер бяха израз на неодобрението Му срещу себелюбието и покварата. От дните на Христос досега верните ученици винаги са възбуждали омразата и съпротивата на онези, които обичат и следват пътищата на греха.
Как тогава евангелието може да се нарече вест за мир? Когато Исая предсказа раждането на Мxxxx, той Му даде титлата “Княз на мира”. Когато ангелите известиха на овчарите, че се е родил Исус, те пееха над равнините на Витлеем: “Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение” (Лука 2:14). Съществува външно противоречие между тези пророчески изявления и думите на Христос: “Не дойдох да поставя мир, а нож” (Xxxxx 10:34). Но правилно разбрани, те са в съвършена хармония. Евангелието е вест за мир. Християнството е система, която, приета и прилагана, пръска мир, хармония и щастие по цялата земя. Религията на Христос ще свърже в тясно братство всички, които приемат нейните учения. Мисията на Исус се състоеше точно в примиряването на хората с Бога и по този начин един с друг. Но светът като цяло е под контрола на Сатана - най-непримиримия враг на Христос. Евангелието представя на хората принципи, противопоставящи се напълно на техните навици и желания. Затова хората се опълчват срещу тях. Мразят чистотата, разкриваща и осъждаща греховете им, и преследват и унищожават онези, които излагат пред тях справедливите и свети изисквания на евангелието. Точно в този смисъл то е наречено меч, защото
съдържащите се в него възвишени принципи предизвикват омраза и борба.
Тайнственото Провидение, допускащо праведните да бъдат преследвани от ръката на безбожните, е смущавало много хора, слаби във вярата. Някои даже са готови да отхвърлят доверието си в Бога, защото Той позволява на най-подлите да преуспяват, а добрите и чистите да бъдат смазвани и мъчени от жестоката сила на хитрите и злите. “Как - питат те - може Този, Кxxxx x справедлив и милостив, и неограничен в сила, да търпи такава несправедливост и потисничество?” Това е въпрос, с който ние нямаме нищо общо. Бог ни е дал достатъчно доказателства за Своята любов и нямаме никакво основание да се съмняваме в добротата Му, тъй като не можем да разберем действието на Неговото провидение. Спасителят предвидя съмненията, които щяха да притискат душите на учениците в дни на изпитания и мрак и им каза: “Помнете думата, която ви казах, слугата не е по-горен от Господаря си. Ако Мене гониха и вас ще гонят” (Xxxx 05:20). Заради нас Исус пострада от жестокостта на неправедните хора много повече, отколкото може да пострада който и да било от Неговите последователи. Призованите да понасят страдания или мъченичество само следват по стъпките на мxxxx Xxxx Xxx.
“Господ не забавя това, което е обещал...” (2Петрово 3:9). Той не забравя, нито пренебрегва чадата Си, но позволява на безбожните да разкрият истинския си характер, та никой, който желае да върши волята Му, да не бъде измамен. И още, праведните биват поставяни в пещта на страданията, за да бъдат очистени, за да може примерът им да убеди другите в действителността на вярата и благочестието. Освен това вярното им на принципите поведение да осъди безбожните.
Бог допуска нечестивите да успяват и да изявяват враждата си спрямо Нxxx x когато чашата на тяхното нечестие прелее, всички да видят в пълното им унищожение Божията справедливост и милост. Наближава денят на мъст, в който престъпвалите Неговия закон и потискали народа Му ще получат справедливата отплата за делата си; денят, в който всяко жестоко и несправедливо действие срещу Божиите верни ще бъде наказано, както, ако бе извършено срещу самия Хxxxxxx.
Съществува и друг, още по-важен въпрос, и той трябва да привлече вниманието на църквите днес. Апостол Xxxxx заявява, че “всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (2Тимотей 3:12). Защо тогава преследването изглежда до голяма степен задрямало? Единствената причина е, че църквата се е приспособила към света и затова не предизвиква съпротива. Преобладаващата религия в наше време няма чистия и свят характер, отличаващ християнската вяра в дните на Христос и апостолите. Само поради духа на компромис с греха, поради това, че на великите истини от Божието слово се гледа така безразлично, че в църквата съществува толкова малко истинско благочестие, християнството е толкова популярно в
3.Истината - отхвърлена
Във второто си послание към солунците апостол Xxxxx предсказва голямото отстъпничество, което ще настане след установяването на папската власт. Той заявява, че Христовият ден няма да дойде, “докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, щото той седи както Бог в Божия храм и представя себе си за Бог” (2Сол. 2:3-4). А по-нататък апостолът предупреждава братята си, че “тайната на беззаконието действа вече” (2Сол. 2:7 - Ц.П.). Още в онова време Xxxxx видя вмъкващите се в църквата заблуди, които щяха да подготвят пътя за развитието на папството. Малко по малко, отначало мълком, а след това и по-открито, с нарастваща сила и печелейки контрол над умовете на хората, “тайната на беззаконието” напредваше в своето измамно и богохулно дело. Почти незабелязано обичаите на езичеството намериха място в християнската църква. Духът на компромис и съобразяване бе задържан за известно време от жестоките преследвания на езичеството срещу църквата. Но когато тормозът престана и християнството навлезе в царските дворове и палати, църквата замени скромната простота на Христос и апостолите с великолепието и надменността на езическите свещеници и владетели; замени изискванията на Божия закон с човешки теории и традиции. Външното обръщане на Xxxxxxxxxx към християнската вяра в началото на IV в. предизвика голяма радост. Светският начин на живот, прикрит с измамна праведност навлезе в църквата. Сега вече делото на покварата започна бързо да се развива. Макар да изглеждаше, че езичеството е победено и изчезнало, то се оказа всъщност победителят. Духът му завладя църквата. Ученията, церемониите и суеверията му бяха въведени във вярата и богослужението на изповядващите се за последователи на Христос.
В резултат от компромиса в свързалото се с езичеството християнство се разви “човекът на греха”, предсказан в пророчеството като противопоставящ се на Бога и възвишаващ се над Него. Тази гигантска система на фалшива религия е един шедьовър на силата на Сатана, паметник на неговите усилия да се настани на трона, за да управлява цялата земя според волята си.
Той се опита веднъж да направи компромис с Хxxxxxx. В пустинята на изкушението дойде при Божия Син и като Му показа
царствата на света и тяхната слава, предложи да даде всичко в ръцете Му, само да признае върховенството на Княза на тъмнината. Христос смъмри наглия изкусител и го принуди да се оттегли. Но Сатана се радва на успех, когато същите изкушения представя на човека. За да си осигури светски изгоди и почести, църквата бе подведена да търси благоволение и подкрепа от великите мъже на земята. Но като отхвърли по този начин Хxxxxxx, тя бе изкушена да отдаде вярност на представителя на Сатана - римския епископ.
Една от главните доктрини на римокатоличеството е, че папата е видимият глава на всесветската църква на Христос, облечен с върховна власт над епископи и пастори от всички части на света. Нещо повече, на папата са били давани титли, принадлежащи само на Божеството. Бил е именуван “Господ Бог папата” (виж Приложението) и е обявяван за непогрешим. Той претендира за почитта на всички хора. Сатана все още предявява изискванията си от пустинята на изкушението, но сега върши това чрез църквата в Рим и много хора са готови да му се поклонят.
Но тези, които се боят от Бога и Го почитат, посрещат дръзкото и богохулно присвояване на чужди права, както Христос посрещна настояванията на коварния враг: “На Господа моя Бог да се кланяш и само Нему да служиш” (Лука 4:8). Бог никога не е правил в Словото Си и най-малкия намек, че е определил някой човек да бъде глава на църквата. Учението за папското върховенство е съвсем противоположно на ученията в Писанието. Папата няма никаква власт над Христовата църква, освен ако си я присвои.
Римокатолиците винаги са обвинявали протестантите в еретизъм и съзнателно отделяне от истинската църква. Но обвиненията подхождат по-скоро на тях самите. Те смъкнаха знамето на Христос и се отклониха от “вярата, която еднаж завинаги бе предадена на светиите” (Юда 3).
Сатана добре знаеше, че Свещените писания биха дали на хората възможност да схванат неговите измами и да се противопоставят на властта му. Точно чрез Словото Спасителят на света отблъсна сатанинските атаки. При всяко нападение Христос поставяше щита на вечната истина с думите: “Писано е!” На всяко предложение на противника Той противопоставяше мъдростта и силата на Словото. За да може да владее над хората и да наложи авторитета на папския похитител, Сатана трябваше да ги държи в невежество по отношение на Писанието. Библията би възвеличила Бога и би поставила ограничените смъртни хора на истинското им място. Затова нейните свети истини трябваше да бъдат скривани и задушавани. Ето каква логика възприе римската църква. В продължение на стотици години не бе разрешено разпространяването на Библията. На хората бе забранено да я четат или да я имат в къщите си. А на безчестни свещеници и прелати бе предоставено да тълкуват нейните учения, за да подкрепят твърденията си. Така папата трябваше
да стане почти всеобщо признат заместник на Бога на земята, с власт над всяка църква и държава.
След като отстрани средството за откриване на заблудата, Сатана действаше вече според волята си. Пророчеството бе обявило, че папството ще “замисли да промени времена и закони” (Xxxxxx 0:25) и не се забави в този си опит. На повярвалите в Христос езичници бе даден заместител на идолите за поклонение. Така се поощри външното приемане на християнството и постепенно в неговото богослужение бе въведено обожаването на образи и мощи. Най-накрая указът на един вселенски събор (виж Приложението) утвърди цяла система на идолопоклонство. За да довърши светотатственото си деяние, Рим се зае да заличи от Божия закон втората заповед, забраняваща почитането на образи, и да раздели десетата заповед на две, за да запази общия брой
- десет.
Духът на отстъпки откри пред езичеството пътя за по- нататъшното незачитане на небесния авторитет. Сxxxxx, служейки си с непосветени църковни водачи, посегна и на четвъртата заповед. Опита се да отстрани древната събота - денят, който Бог бе благословил и осветил (Бит. 2:2-3), и на нейно място да възвеличи спазвания от езичниците празник - “почетния ден на слънцето”. Отначало промяната ставаше прикрито. В първите столетия истинската събота се пазеше от всички християни. Те се застъпваха за честта на Бога, вярваха, че Неговият закон е непроменим и старателно пазеха светостта на предписанията Му. Но за да постигне целта си, Сатана работеше много хитро и деликатно чрез своите оръдия. За привличане вниманието на хората неделята бе обявена за празник в чест на Христовото възкресение. В неделя се провеждаха религиозни служби, но тя се възприемаше като ден за развлечение, докато съботата все още се почиташе свято.
За да приготви пътя за работата, която имаше намерение да извърши, Сатана бе внушил на евреите още преди идването на Христос да поставят за съботата най-строги изисквания, обременяващи почитането й. Сега, подпомогнат от фалшивата светлина, в която я бе представил, той хвърли презрение върху нея като еврейска наредба. Докато християните общо взето продължаваха да пазят неделята като празник за веселие, Сатана ги подведе да покажат омразата си към всичко еврейско, да направят съботата ден на пост, ден на тъга и печал.
В началото на четвъртото столетие император Xxxxxxxxxx издаде декрет, с който обявяваше неделята за официален празник на Римската империя (виж Приложението). Денят на слънцето се почиташе от неговите езически поданици и се спазваше от християните; с подобна политика императорът искаше да съедини противоречивите интереси на езичество и християнство. Затова той бе подтикнат от епископите на църквата, които, вдъхновени от амбиция и жажда за власт, осъзнаха, че ако християни и езичници почитат един и същ ден, това би насърчило езичниците във формалното приемане на християнството, което би увеличило
силата и славата на църквата. Мнозина богобоязливи християни бяха постепенно подведени да зачитат неделята като ден, притежаващ до известна степен святост, но въпреки това те приемаха за свята на Господа истинската събота и я съблюдаваха, послушни на четвъртата заповед.
Големият измамник не беше завършил делото си. Той бе решил да събере християнския свят под знамето си и да упражнява сила чрез своя заместник - гордия понтифекс, претендиращ, че е представител на Христос. Чрез полупокаяни езичници, амбициозни прелати и обичащи света църковници, Сатана изпълни намерението си. От време на време се провеждаха големи събори, където се стичаха духовници от целия свят. При почти всеки събор значението на установената от Господа събота се понижаваше малко по малко, а се възвишаваше неделята. Така езическият празник започна да се почита като Божествено постановление, докато библейската събота бе обявена за останала от евреите, а пазителите й - за проклети.
Големият отстъпник успя да се издигне “над всеки, който се нарича Бог или на когото се отдава поклонение” (2Сол. 2:4). Той бе дръзнал да промени единствената заповед от Божествения закон, която посочва на цялото човечеството истинския и жив Бог. В четвъртата заповед Господ е разкрит като Създател на небето и на земята и така е разграничен от всички фалшиви богове. За възпоменание на сътворението седмият ден бе осветен като ден за почивка на човека. Бе отреден да напомня на хората, че Бог е източник на живот и обект на почитание и молитва. Сатана се стреми да отклони хората от тяхната вярност към Бога и от покорство на закона Му, затова насочва усилията си най-вече срещу заповедта, посочваща Бога като Творец.
Днес протестантите твърдят, че възкресението на Хxxxxxx x неделя е осветило деня за християнска събота. Но в Писанията липсват доказателства за това. Нxxx Xxxxxxx, нито апостолите Му са отдавали такава почит на този ден. Пазенето на неделята като християнска наредба води началото си от онази “тайна на беззаконието”, започнало да се развива още в дните на Xxxxx. Къде и кога Бог е осиновил това дете на папството? Какво валидно основание може да се даде за една промяна, която Писанието не потвърждава?
В шестото столетие папството бе започнало сериозно да се утвърждава. Престолът на неговата мощ бе поставен в императорския град, а епископът в Рим бе провъзгласен за глава на цялата църква. Езичеството отстъпи място на папството. Змеят бе дал на звяра “силата си, престола си и голяма власт” (Откр. 13:2; виж Приложението). И тогава започнаха 1260-те години на папско потисничество, предсказани в пророчествата на Xxxxxx и в Откровението на Xxxx (Xxxxxx 7:25; Откр. 13:5-7). Християните бяха принудени да избират: или да пожертват честността си и да приемат папските церемонии и богослужения, или да погубят живота си в тъмници, да бъдат избити чрез машини за изтезания, клади или чрез брадвата на палача. Сега
се изпълниха думите на Иxxx: “И ще бъдете предадени и даже от родители и братя, от роднини и приятели; и ще умъртвят някои от вас. И ще бъдете мразени от всички поради Моето име” (Лука 21:16-17). Тормозът над верните избухна с още по-голяма ярост откогато и да било преди и светът се превърна в обширно бойно поле. В продължение на стотици години Христовата църква намираше спасение в уединение и мрак. Така казва пророкът: “Жената побягна в пустинята, гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шестдесет дни” (Откр. 12:6).
Въздигането на римската църква отбелязва началото на Тъмните векове. Колкото повече се увеличаваше мощта й, толкова повече се сгъстяваше мракът. Вярата беше пренесена от Христос
- истинската основа, върху папата в Рим. Вместо да се уповават на Божия Син за прощение на греховете и за вечно спасение, хората се доверяваха на папата, на свещениците и прелатите, на които Бог бе дал власт. Бяха поучавани, че папата бил техният земен ходатай, че никой не може да се приближи до Бога, освен чрез папата; и още, че той вместо Бога бил техен защитник. Затова трябвало безусловно да му се подчиняват. Само едно отклонение от изискванията му беше достатъчна причина за най- жестоко наказание на телата и душите на нарушителите. Така умовете на хората биваха отклонявани от Бога и насочвани към грешащи, заблуждаващи се и жестоки хора, дори нещо повече - към самия Княз на тъмнината, упражняващ властта си чрез тях. Грехът бе прикрит под маската на светостта. Когато Писанията се потъпкват и човек започва да мисли за себе си като за най- върховно същество, тогава трябва да очакваме само измама, лъжа, притворство и покваряващо нечестие. С издигането на човешки закони и традиции се откри покварата, която винаги следва като резултат от пренебрегването на Божия закон.
Това бяха опасни дни за Христовата църква. Верните знаменосци бяха в действителност малко. Макар че истината не бе оставена без свидетели, понякога изглеждаше, че заблудата и суеверието ще надделеят напълно, а истинската религия ще изчезне от земята. Евангелието бе почти изгубено от погледа, формите на религия бяха умножени, а хората - обременени със строги изисквания.
Бяха поучавани не само да признават папата като свой ходатай, но и да разчитат на собствени деяния, за да изкупят греха си. Дълги поклоннически пътешествия, дела на покаяние, поклонение пред мощи, изграждане на църкви, храмове и олтари, плащане на големи суми за църквата и много други подобни дейности се предписваха, за да се укроти Божият гняв или да се осигури Неговото благоволение. Като че Бог бе човек, който се разгневява от дреболии и се успокоява с дарове или с дела на покаяние!
Въпреки че порокът преобладаваше даже сред водителите на римската църква, влиянието й растеше постоянно. Около края на осми век папите си присвоиха същата духовна власт, която епископите в Рим са имали през първите векове. За да затвърдят своето домогване, те трябваше да използват някои средства, придаващи авторитет на властта им; и това също бе внушено с готовност от бащата на лъжата. Древни ръкописи се подправят от калугери. Открити бяха декрети на събори, за които не бе и чувано дотогава, но те потвърждаваха всесветското върховенство на папата още от най-ранни времена. Отхвърлилата истината църква лакомо възприе измамите (виж Приложението).
Малкото верни, които градяха на истинската основа (1Кор. 3:10-11), бяха обърквани и затруднявани, защото сметта на фалшивото учение спъваше делото. Подобно на строителите на ерусалимската стена през дните на Неемия някои бяха готови да кажат: “Силата на бременосците вече отслабна, а пръстта е много; ние не можем да градим стената” (Неемия 4:10). Изтощени от постоянната борба срещу преследването, измамата, нечестието и всяко друго препятствие, което Сатана можеше да измисли, за да спре напредъка им, някои верни строители се разколебаха и заради спокойствието и сигурността на имуществото и живота си се отдръпнаха от истинската основа. Други, неустрашими пред съпротивата на враговете, смело обявяваха: “Не се бойте от тях; помнете великия и страшен Господ...” (Неемия 4:14), и продължаваха делото, всеки препасан с меч (Еф. 6:17).
Същият дух на омраза и съпротива срещу истината е вдъхновявал Божиите врагове във всеки век и същата бдителност и вярност са се изисквали от Неговите служители. Думите на Христос към първите апостоли са приложими и за последователите му в последното време: “А каквото казвам на вас, на всички го казвам: Бдете!” (Марко 13:37).
Мракът се сгъстяваше все повече. Поклонението пред образи стана нещо обикновено. Пред икони се палеха свещи и се произнасяха молитви. Най-абсурдни суеверни обичаи вземаха
надмощие. Умовете на хората бяха така завладени от суеверие и предразсъдъци, че разумът сякаш бе загубил силата си. Щом самите свещеници и епископи обичаха удоволствията, бяха похотливи и покварени, надяващият се на тяхното ръководство народ можеше ли да очаква друго, освен да затъне дълбоко в невежество и пороци.
Поредна стъпка на папско възвеличаване бе направена в единадесетото столетие, когато папа Xxxxxxxx VII обяви съвършенството на римокатолическата църква. Между твърденията, които той излагаше, имаше и едно, обявяващо че според Писанията църквата никога не е бъркала, нито някога ще сбърка. Но Писанията не даваха доказателства за това. Гордият понтифекс претендираше също, че има властта да сваля царе, и обявяваше, че никой не може да отмени произнесена от него присъда, нещо повече, той е в правото си да отменя решенията на другите (виж Приложението).
Поразителна илюстрация за тираничния характер на този защитник на непогрешимостта бе постъпката му с германския император Xxxxxx XX. Понеже дръзнал да не зачете папския авторитет, монархът бе отлъчен от църквата и детрониран. Ужасен от дезертьорството и заплахите на принцовете си, окуражени от папския указ в бунта срещу него, Xxxxxx се видял принуден да се помири с Рим. Заедно със съпругата си и един верен слуга той прекосил Алпите посред зима, за да отиде и се смири пред папата. Като стигнал до замъка, където Xxxxxxxx се бил оттеглил, Xxxxxx бил въведен без стражи в един външен двор и там, в суровия зимен мраз, гологлав и бос, облечен с мизерна дреха, очаквал позволението на папата да се яви пред него. Чак след тридневен пост и изповед понтифексът благоволил да го опрости. Дори и това направил при условие, че императорът ще чака специалното папско одобрение, преди отново да постави на себе си отличителните знаци на своето царско достойнство и да започне да упражнява царската си власт. И Xxxxxxxx, възхитен от своя триумф, се хвалел, че в неговите длъжности влизало да смирява гордостта на царете.
Какъв поразителен контраст между надменния и надут понтифекс и кротостта и благородството на Хxxxxxx, Който Се представя като стоящ пред вратата на сърцето, молещ да влезе вътре и да внесе прощение и мир, Който учеше учениците си: “Който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга” (Xxxxx 20:27).
Следващите столетия свидетелстват за постоянно увеличаване на заблудите в доктрините, идващи от Рим. Дори преди да се утвърди папството, ученията на езически философи привличаха вниманието и упражняваха известно влияние в църквата. Мнозина, които изповядваха, че са духовно променени, все още се придържаха към изискванията на езическата си философия. И не само че продължаваха да я изучават, но я налагаха и на други като начин да разширят влиянието си между езичниците. Така в християнската вяра се вмъкнаха сериозни
заблуди. Най-явната между тях бе вярата в естественото безсмъртие на човека и в неговото съзнателно състояние след смъртта. Това учение положи основата, върху която Рим въведе призоваването на светии и обожаването на Дxxx Xxxxx. Оттук произлезе и вмъкналата се от по-рано в папската вяра ерес за вечните мъки на непокаяните.
След това бе подготвен пътят за приемането на още една езическа измислица, наречена “чистилище”. Рим я използваше, за да плаши доверчивите и суеверните. Според нея съществува място за мъки, където душите на хората, незаслужили вечна гибел, се наказват и след като се освободят от нечистотата, биват допускани в небето (виж Приложението).
Още една изфабрикувана измислица бе нужна на Рим, за да се възползва от страховете и пороците на своите последователи. Достави им учението за индулгенциите. На всички, които биха участвали във войните на понтифекса за разширяване на неговата земна власт, за наказване на враговете му или зар изтребване на посмелите да отрекат духовното му върховенство, бе обещавано пълно опрощаване на минали, настоящи и бъдещи грехове и спасяване от следващите ги мъки. Хората бяха учени също, че като изплащат пари на църквата, могат да освободят от греха себе си, а също и душите на умрелите си приятели, задържани в мъчителните пламъци на чистилището. Чрез такива средства Рим пълнеше своите каси, поддържаше разкоша, великолепието и порока на претендиращите, че са представители на Оня, Който нямаше къде глава да подслони (виж Приложението).
Библейската наредба за Господнята вечеря бе заменена с идолопоклонническата жертва на литургията. Папските свещеници претендираха с невъзмутимо лицемерие, че превръщат простия хляб и вино в действително “тяло и кръв Христови” (Кxxxxxxx Xxxxxxx. Реалното присъствие на тялото и кръвта на нашия Господ Xxxx Xxxxxxx x блажената Евхаристия, доказано от Писанията. Лекция 8, отд. 3, параграф 26). С богохулствена надменност те открито си присвояваха творческата сила на Бога, Твореца на всички неща (виж Приложението). Под страх от смъртно наказание от християните се изискваше да изповядват вярата си в това ужасно, оскърбяващо Небето учение. Множествата, отказващи да се покорят, бяха предавани за изгаряне (виж Приложението).
В тринадесетото столетие бе въведено най-ужасното от всички папски мъчения - инквизицията. Князът на тъмнината работеше заедно с водителите на папската йерархия. Ангелите му владееха тайните мисли на безбожните хора, но сред тях невидимо присъстваше Божи ангел. Той записваше ужасния доклад на неправдивите им декрети и историята на дела, твърде ужасни за пред човешки очи. “Великият Вавилон” се “опиваше от кръвта на светиите”. Обезобразените тела на милиони мъченици викаха към Бога за отмъщение срещу тази отстъпническа сила.
- всеобщо съблюдавани. Нейното духовенство бе почитано и щедро подкрепяно. Никога по-късно римокатолическата църква не е достигала по-голяма почит, великолепие и власт.
Но “обедното величие на папството бе времето на среднощния мрак на света” (Дx. X. Xxxxx. История на протестантството. Кн. 1, гл. 4). Свещените писания бяха почти непознати не само на народа, но и на свещениците. Както фарисеите в древността, така и папските водители мразеха светлината, която би открила греховете им. Веднъж премахнат, Божият закон, образецът, им даваше възможност да упражняват властта си и да се отдават на пороци без ограничения. Измама, алчност и разврат се ширеха. Хората не трепваха пред каквото и да било престъпление, стига да можеха да спечелят богатство и обществено положение. Палатите на папите и прелатите ставаха сцени на най-низък разврат. Някои от управляващите понтифекси се бяха провинили в такива възмутителни престъпления, че светските управници се стремяха да ги лишат от църковен сан като крайно нечисти изроди, които не могат да бъдат повече търпени. В продължение на столетия Европа не постигна никакъв прогрес в областта на науката, изкуството или цивилизацията. Морална и духовна парализа бе сковала християнството. Състоянието на света под римската власт представляваше ужасно и поразително изпълнение на думите на пророк Осия: “Людете Ми загинаха от нямане знание. Понеже ти отхвърли знанието, то и Аз отхвърлих тебе... понеже ти забрави закона на твоя Бог, то и Аз ще забравя твоите чада.” “...няма вярност, нито милост, нито знание за Бога по земята. Друго няма освен клетва, лъжа и убийство, кражба и прелюбодейство; разбиват къщи и кръв допира до кръв” (Осия 4:6, 1-2). Такива бяха резултатите от отстраняването на Божието слово.
4.Верни факлоносци
В мрака, обгърнал земята през дългия период на папско владичество, светлината на истината не можа да бъде напълно изгасена. Във всеки век е имало свидетели за Бога - хора, съхранявали грижливо вярата в Христос като единствен посредник между Бога и човека, издигали истината като единствено правило на живота и освещавали истинската събота. Потомството никога няма да узнае колко много им дължи светът. Те са били изгаряни като еретици, подбудите им - поставяни под съмнение, характерите им - невярно представяни, писанията им - унищожавани или изопачавани. И въпреки това са устояли твърдо
и от век на век са поддържали вярата си чиста като свято съкровище за бъдещите поколения.
Историята на Божия народ през вековете на мрака, последвали с идването на римското владичество, е записана в Небето. В човешките доклади обаче тя заема твърде малко място. Освен обвиненията на враговете на Божиите чада, следите за тяхното съществуване са съвсем бледи. Политиката на Рим бе стремеж да се заличи всяко различие, противопоставящо се на папските доктрини или укази. Всичко еретично, било личности, било писания, биваше унищожавано. Само един-единствен израз на съмнение, едно-единствено колебание по отношение на авторитета на папските догми беше достатъчно, за да се отнеме животът на богати или бедни, висши или низши. Рим се стремеше да изтрие и всеки доклад за своята жестокост спрямо мислещите по-различно. Папски събори решаваха да се хвърлят в пламъците книжнината и писанията с такива свидетелства. Преди откриването на книгопечатането книгите бяха малко на брой и в неподходяща форма за съхраняване. Затова за римокатолиците не беше трудно да осъществят намерението си.
Никоя църква, намираща се в границите на римокатолическата власт, не бе оставена дълго да се радва на свободата на съвестта. Веднага щом придоби власт, папството протегна ръце, за да смаже всичко, отказващо да признае неговата власт; и една след друга църквите се подчиниха.
Във Великобритания примитивното християнство бе вкоренено от много рано. Евангелието, прието от бритите в първите векове, бе още непокварено от римското вероотстъпничество. Преследването от страна на езическите императори, стигнало чак до тези отдалечени брегове, бе единственият подарък, който първите църкви на Британия получиха от Рим. Много християни, избягали от преследването в Англия, намериха защита в Шотландия; оттам истината бе занесена в Ирландия и във всички тези страни тя бе приета с радост.
Когато саксите нахлуха в Британия, езичеството спечели властта. Завоевателите отказваха да бъдат поучавани от техните роби и християните бяха принудени да се оттеглят в планините и в безлюдните тресавища. И все пак скритата за известно време светлина, продължи да гори. В Шотландия, един век по-късно, тя изгря с блясък, достигнал далечни страни. От Ирландия произлязоха xxxxxxxxx Xxxxxx и неговите съработници. Те събраха разпръснатите вярващи на усамотения остров Йона и направиха мястото център на своите мисионски трудове. Между евангелистите имаше и един пазител на съботата и по този начин истината проникна сред народа. На острова бе учредено училище, откъдето тръгваха мисионери не само за Шотландия и Англия, а и за Германия, Швейцария и дори за Италия.
Но Рим бе впил очи в Британия и бе решил да я подчини на владичеството си. През шести век мисионерите му предприеха покръстване на езичниците сакси. Те бяха приети благосклонно от гордите варвари и накараха много хиляди да започнат да
изповядват римокатолическата вяра. Когато делото се разви, папските водители и новообърнатите от тях във вярата се срещнаха с първите християни. Контрастът бе поразителен. Първите християни бяха семпли, смирени и характерът, учението и поведението им отговаряха на изискванията на Писанието, докато при другите личаха суеверието, надменността и стремежът към разкош, присъщи на папството. Римският пратеник поиска християнските църкви да признаят върховенството на римския понтифекс. Бритите кротко отвърнаха, че желаят да обичат всички хора, че папата не е упълномощен да има върховенство в църквата и могат да му отдадат само онова подчинение, което се отдава на всеки Xxxxxxx последовател. Бяха направени повторни опити да се осигури подчиняването им на Рим. Но скромните християни, учудени от гордостта на римските пратеници, твърдо отговаряха, че не познават друг господар освен Xxxxxxx. Тогава истинският дух на папството се откри. Римският водач каза: “Ако не искате да приемете братя, които ви носят мир, ще приемете врагове, които ще ви донесат война. Ако не искате да се обедините с нас и да показвате на саксите пътя на живота, ще получите от тях удара на смъртта” (Xxxx X’Xxxxx. История на реформацията от VI-то столетие, кн.7, гл.2). Това не бяха празни заплахи. Xxxxx, интриги и измами бяха употребени срещу свидетелите на библейската вяра, докато най-сетне църквите на Британия бяха унищожени или принудени да се подчинят на авторитета на папата.
В страни извън юрисдикцията на Рим съществуваха в продължение на много столетия общества от християни, почти напълно запазени от папската поквара. Те бяха заобиколени от езичество и в течението на вековете бяха повлияни от неговите заблуди; но продължаваха да смятат Библията като единствено правило на вярата и да се придържат към много от нейните истини. Тези християни вярваха във вечната валидност на Божия закон и спазваха съботата от четвъртата заповед. Същата вяра и практика поддържаха и църкви в Централна Африка и всред арменците в Азия.
Сред първите, оказали съпротива на домогванията на папската власт бяха валденсите. Точно в страната, където папството бе разположило престола си, точно там фалшът и покварата срещнаха най-твърд отпор. Столетия наред църквите в Пиемонт пазеха независимостта си. Но най-сетне дойде време, когато Рим решително настоя да ги подчини. След несполучливи борби срещу тиранията на Рим водачите на църквите признаха неохотно върховенството на силата, пред която като че ли целият свят се прекланяше. Имаше обаче някои, които отказаха да се подчинят на властта на папа или прелат. Те бяха решили да останат верни на Бога и да запазят чистотата и простотата на вярата си. Настъпи разделение. Поддръжниците на древната вяра се оттеглиха. Някои напуснаха родните Алпи и издигнаха знамето на истината в чужди страни; други се уединиха в
безлюдните долчинки и скалистите крепости на планините и там съхраняваха свободата си да се покланят на Бога.
Вярата, която християните валденси съблюдаваха и усвояваха в продължение на много векове, бе в забележителен контраст с фалшивите учения на Рим. Тя се основаваше на писаното Божие слово - истинското вярно ръководство на християнството. Но тези скромни селяни, отделени от света в затънтените си убежища и свързани с ежедневната си работа сред стадата и лозята, не бяха стигнали сами до истината, противопоставяща се на догмите и ересите на отстъпилата църква. Вярата не бе новост за тях. Бяха наследили религиозни убеждения от бащите си. Те се бореха се за вярата на апостолската църква, “вярата, която веднаж завинаги бе предадена на светиите” (Юда 3). “Църквата в пустинята”, а не гордата йерархия на трона на великата световна столица бе истинската Христова църква, пазачът на съкровищата на истината, които Бог е поверил на своя народ да ги даде на света.
Една от главните причини, довели до отделянето на истинската църква от Рим, бе омразата му към библейската събота. Както бе предсказано от пророчеството, римската власт потъпка истината. В същото време, докато Xxxxxx закон бе погазван, човешките традиции и обичаи се възвеличаваха. Църквите, управлявани от папството, бяха отрано принудени да почитат неделята като свят ден. В преобладаващите заблуди и суеверия много хора, дори и от верния Божи народ, така се бяха объркали, че пазейки истинската събота, се въздържаха от работа и в неделя. Но това не задоволи папските водители. Те изискваха не само освещаването на неделята, но и оскверняването на съботата; нападаха с най-остър език осмеляващите се да я почитат. Само този, който избягаше от силата на Рим, можеше спокойно да се покорява на Божия закон.
Валденсите бяха първи от народите на Европа, получили превод на Свещените писания на родния си език (виж Приложението). Стотици години преди Реформацията те притежаваха Библията в ръкопис на родния си език. Имаха неподправената истина и това ги правеше специален обект на омраза и преследване. Обявяваха римската църква за отстъпилия Вавилон, посочен в книгата “Откровение” и с риск на живота си се опълчваха срещу нейните поквари. Докато под натиска на продължителните преследвания някои направиха компромис с вярата си, отстъпвайки малко по малко от нейните характерни принципи, други здраво се придържаха към истината. През вековете на мрак и отстъпничество имаше валденси, които отричаха върховенството на Рим, отблъскваха поклонението пред образи, смятайки го за идолопоклонство, и пазеха истинската събота. И при най-свирепите бури на опозицията те поддържаха вярата си. Макар да бяха пронизвани със xxxxxxxx копия и горени на римски клади, стояха непоколебимо за Божието слово и за Неговата чест.
Валденсите намериха добро скривалище зад високите планински крепости - прибежища на преследваните и потисканите през вековете. Тук светлината на истината се поддържаше горяща в мрака на средните векове. Тук в продължение на хиляда години свидетели на истината крепяха древната вяра.
Бог бе приготвил за народа Си едно светилище на страшно величие, отговарящо на поверените му мощни истини. За верните изгнаници планините бяха символ на непоклатимата правда на Xxxxxx. Тези вярващи посочваха на децата си издигнатите над тях в неизмеримо величие висини и им говореха за Този, в Когото няма и сянка от промяна, Чието Слово е трайно като вечните хълмове. Бог бе утвърдил планините и ги бе обградил със сила; никоя ръка, освен ръката на Безкрайната Сила, не би могла да ги помръдне от мястото им. По същия начин Той бе установил и Своя закон, основата на Неговото управление на Небето и на земята. Човешката ръка може да достигне хората и да унищожи живота им, но не може да изкорени планините от основите им и да ги хвърли в морето, както не може да промени и ни едно предписание от закона на Xxxxxx, нито да заличи някое от обещанията Му за вършещите Неговата воля. Във верността си към закона на Господа Божиите служители трябва да бъдат непоклатими като скалите.
Планините, окръжаващи дълбоките долини, бяха постоянно свидетелство за творческата сила на Бога и уверение за Неговата закриляща грижа. Поклонниците се научиха да обичат мълчаливите символи на присъствието на Xxxxxx. Не се отдаваха на негодувание поради трудността на своя жребий; никога не се чувстваха сами сред планинската самота. Благодаряха на Бога, че им е приготвил убежище от гнева и жестокостта на хората. Радваха се, че имат свободата да Му се покланят. Често пъти, когато бяха преследвани от неприятели, крепостта на хълмовете им осигуряваше надеждна защита. Нерядко от някоя висока скала пееха хвалебни песни на Бога и римските войници не можеха да смълчат благодарствените им химни.
Чиста, проста и усърдна беше набожността на тези Христови последователи. Принципите на истината им бяха по-скъпоценни от къщи и земи, приятели, роднини, дори от самия живот. Те сериозно се стремяха да запечатат тези принципи в сърцата на младите. Още от най-ранно детство ги запознаваха с Писанията и ги учеха да пазят свято изискванията на Божия закон. Тогава преписите на Библията бяха рядкост, затова нейните скъпоценни думи се учеха наизуст. Много от последователите на Xxxxxxx можеха да повторят дълги откъси както от Стария, така и от Новия завет. Мислите за Бога бяха свързвани както с величествените природни картини, така и със скромните благословения на ежедневния живот. Малките дечица се научаваха да гледат с благодарност на Бога като Дарител на всяко благословение и утеха.
Родителите, каквито си бяха нежни и любвеобилни, обичаха децата си по твърде мъдър начин, за да ги свикват на
себеугодничество. Пред тях стоеше живот на изпитания и пречки, а може би и мъченическа смърт. От най-ранно детство те бяха възпитавани да понасят трудности, да бъдат послушни и в същото време да мислят и да действат самостоятелно. Още от много малки бяха учени да бъдат отговорни, да бъдат предпазливи в приказките си и да разбират мъдростта на мълчанието.
Една неблагоразумна дума, стигнала до ушите на неприятелите им, можеше да застраши живота не само на говорещия, но и на всички негови братя; защото както вълци преследват жертвата си, така и враговете на истината преследваха осмелилите се да искат свобода на религиозната си вяра.
Валденсите бяха пожертвали своето светско благосъстояние заради истината и с упорито търпение се трудеха за хляба си. Всяко парче обработваема земя между планините се култивираше грижливо; долините и по-малко плодородните склонове бяха направени плодородни. Икономия и строго себепожертвование - това бе част от възпитанието на децата, получили го като единствено наследство. Те бяха учени, че Бог е отредил животът да бъде училище и дисциплина и че нуждите им могат да бъдат удовлетворени само чрез личен труд, чрез предвидливост, грижовност и вяра. Този процес бе труден и уморителен, но здравословен, точно това, от което човек се нуждае в своето паднало състояние - училище, предвидено от Бога за неговото обучение и развитие. Наред с приучването към труд и преодоляване на трудностите биваше развиван и умът. Децата бяха наставлявани, че силите им принадлежат на Бога и че всичко трябва да бъде усъвършенствано и развивано за служба на Него.
В своята чистота и простота църквите на валденсите приличаха на църквата от апостолско време. Те отхвърляха върховенството на папа и прелат и държаха Библията като единствен, върховен, непогрешим авторитет. Пастирите, противоположно на надменните римски свещеници, следваха примера на своя Учител, който не “дойде да Му послужат, но да служи”. Те пасяха стадото на Бога, водейки го на зелени пасища и при живите източници на Неговото свято Слово. Далеч от паметниците на човешкия блясък и гордост хората се събираха да слушат думите на истината от Христовите служители не в огромни църкви или катедрали, а под сянката на планините, сред алпийските долини или по време на опасност - в някоя скалиста крепост. Пастирите не само проповядваха евангелието, но и посещаваха болните, обучаваха децата, увещаваха заблудилите се, изглаждаха спорове и въдворяваха съгласие и братска любов. Във време на мир те се издържаха от доброволните дарения на народа, но като Xxxxx, майстора на шатри, всеки научаваше някой занаят или професия, чрез които при нужда можеше да осигури прехраната си.
Младежите приемаха съвети от пасторите. Пасторите обръщаха внимание на различните клонове от общата наука, но
Библията бе главен предмет за изучаване. Евангелията на Xxxxx и Xxxx се учеха наизуст заедно с много от посланията. Младежите се занимаваха също така и с преписване на Писанията. Някои ръкописи съдържаха цялата Библия, други представляваха кратки извадки с прибавени пестеливи обяснения на текста. По този начин съкровищата на истината, тъй дълго укривани дотогава от онези, които се стремяха да се възвеличат над Бога, биваха изваждани наяве.
Чрез търпелив, неуморен труд, понякога в дълбоки, тъмни пещери под земята, на светлината на факли Свещените писания бяха преписвани стих по стих, глава по глава. Така делото напредваше, разкритата Божия воля светеше като чисто злато. А колко по-светла, по-ясна и по-мощна бе тя благодарение на понесени заради нея изпитания можеха да осъзнаят само участващите в делото. Xxxxxx от небето обкръжаваха верните работници.
Xxxxxx бе внушил на папските свещеници и прелати да погребат Словото на истината под сметта на заблуда, ерес и предразсъдъци. Но по един чудесен начин то бе запазено непокварено през всичките векове на мрак, без да носи печата на човека, а печата на Бога. Неуморими са хората в усилията си да замъглят ясното, просто значение на Писанията и да ги представят като противоречащи си. Но подобно на ковчега над бурната бездна, Божието слово устоява на стихиите, заплашващи да го унищожат. Както мината съдържа богатите жилки на златото и среброто скрити под повърхността, така че онези, които искат да намерят нейните съкровища, трябва да копаят, така и Свещените писания притежават съкровища от истина, откриващи се само на сериозния, скромния и молещия се търсач. Бог предназначи Библията да бъде учебник за цялото човечество и в детство, и в младост, и в зряла възраст и да бъде изучавана през всички времена. Той даде Словото Си на хората като откровение за Себе Си. Всяка нова истина разкрива още веднъж характера на Нейния автор. Изучаването на Писанията е определеното от Бога средство да доведе хората по-близо и в по-тясна връзка с техния Създател и да им даде по-ясно познание за Неговата воля. Библията е средството за общуване между Бога и човека.
Макар че смятаха страха от Господа за начало на мъдростта, валденсите не бяха слепи и за важността от контакт със света, от познаване на хората и от активен живот, необходим за разширяване на ума и развитие на възприемчивостта му. От училищата в планините някои младежи биваха изпращани в учебни заведения в различни градове на Франция или Италия, където имаше много по-широко поле за познание, мислене и наблюдение, отколкото в родните им Алпи. Там те бяха изложени на изкушения, ставаха свидетели на пороци, срещаха се с хитрите оръдия на Xxxxxx, който ги увещаваше да приемат най- тънки и изкусни заблуди и най-опасни измами. Но възпитанието от детинство ги бе подготвило да се справят с всичко това.
В училищата не трябваше да се доверяват на никого. Дрехите им бяха приготвени така, че да укриват най-голямото им съкровище - скъпите преписи на Писанията. Плод на многомесечен и годишен труд, те ги носеха със себе си и където бе възможно, без да възбуждат подозрение, оставяха предпазливо някоя част от тях на пътя на онези, чиито сърца им изглеждаха отворени за истината. На тези неща валденсите бяха обучавани още от майчиния скут. Разбираха делото, което трябваше да вършат, и го изпълняваха точно. В учебните заведения бяха привличани хора, които се обръщаха към истинската вяра и често пъти се откриваше, че нейните принципи са проникнали в цялото училище; и все пак папските водители не можеха, дори и при най-грижливо изследване, да издирят източника на тъй наречената покваряваща ерес.
Христовият дух е мисионски. Първият подтик на обновеното сърце е да доведе и други при Спасителя. Такъв беше духът и на валденсите християни. Те чувстваха, че Господ изисква нещо повече от това да запазят само чистата истина в собствените църкви, че имат тържествената отговорност да осветят със светлината и онези, които са в тъмнина. Чрез мощната сила на Божието слово се стремяха да строшат наложените от Рим вериги. Проповедниците валденси бяха обучавани в мисионерство - от всеки един, решил да встъпи в проповедничество, се изискваше най-напред да натрупа духовен опит като евангелист. Той трябваше да служи три години в някое мисионско поле, преди да поеме грижата за определена църква в родината си. Тази служба, изискваща още от самото начало себеотрицание и жертви бе подходящо въведение и подготовка за пасторския живот в онези времена на изпитание на човешките души. Младежът, посветил се на такава свята служба, виждаше пред себе си не земно богатство и слава, а живот в труд и опасности, дори и мъченическа смърт. Мисионерите излизаха така, както Исус изпращаше Своите ученици - двама по двама. Всеки млад човек бе придружаван обикновено от един по-възрастен и по-опитен. Младият работеше под ръководството на отговорния за неговото обучение придружител и бе длъжен да спазва наставленията му. Съработниците не бяха винаги заедно, но често се срещаха за молитва и съвет, като по този начин взаимно укрепваха вярата си.
Да обявят целта на мисията - това би означавало да осигурят нейното поражение. Затова грижливо прикриваха истинския й характер. Всеки проповедник владееше някакъв занаят или имаше професия и мисионерите вършеха делото си, прикрити под някое светско призвание. Обикновено избираха професията на търговец или амбулантен продавач. “Те носеха коприни, скъпоценности и други предмети, които по това време не се доставяха лесно освен от някои далечни пазари; така че като търговци бяха добре дошли там, където биха били отблъснати като мисионери” (Уайли. кн. 1, гл.7). През цялото време сърцата им се обръщаха към Бога за мъдрост - как да
представят едно съкровище, по-скъпоценно от злато или диаманти. Скришно носеха със себе си копие от Библията - цялата или част и при удобен случай насочваха вниманието на клиентите си към нея. Много пъти така се събуждаше интерес за четене на Божието слово и отделни листове от преписа с радост се оставяха на пожелаващите да ги имат.
Работата на мисионерите започна в равнините и долините, в подножието на родните им планини, но се разшири далеч зад пределите на отечеството им. Боси и облечени в груби и изцапани от пътя дрехи, каквито бяха дрехите на техния Учител, те преминаваха през големи градове и проникваха в отдалечени страни. Навсякъде пръскаха скъпоценното семе. Църкви изникваха по пътя им и кръвта на мъчениците свидетелстваше за истината. Божият ден ще открие богата жетва на души, събрана от труда на тези верни мъже. Тайно и мълчаливо Божието слово си пробиваше път в християнския свят и срещаше радостен прием в домовете и в сърцата на много хора.
За валденсите Писанията не бяха просто доклад за Божието отношение и постъпки с хората в миналото и разкриване на отговорностите и задълженията на човека в настоящето, а откриване на опасностите и славата на бъдещето. Те вярваха, че краят не е далече. Когато изучаваха Библията с молитва и сълзи, се затрогваха все по-дълбоко от безценните й мисли и разбираха дългът си да известят и на други спасителните истини. В свещените страници виждаха ясно разкрит плана на спасението и намираха утеха, надежда и мир във вярата в Исус. Щом светлината огрееше ума и зарадваше сърцето им, те закопняваха да пръскат лъчите й към намиращите се в мрака на папската заблуда.
Валденсите виждаха, че много хора, ръководени от папа и свещеници, напразно се стараят да получат прошка, като измъчват телата за греха на душите си. Съветвани да разчитат на добрите си дела, за да получат спасение, те постоянно се вглеждаха в себе си, мислите им се свеждаха до собственото им грешно състояние, виждаха се изложени на Божия гняв, измъчваха душа и тяло, но пак не намираха облекчение. По този начин добросъвестните души биваха обвързвани към ученията на Рим. Хиляди напускаха приятели и роднини и преживяваха в манастирски килии. Чрез често повтаряни пости и жестоки бичувания, чрез среднощни бдения, проснати с часове върху студените, влажни камъни на мрачните си обиталища, чрез дълги поклоннически пътувания, унизителни изповеди и страшни мъчения хиляди хора напразно се стремяха да успокоят съвестта си. Измъчвани от чувството за грях и преследвани от страха за Божия отмъстителен гняв, много хора продължаваха да страдат, докато изтощеното тяло не издържаше повече и потъваше в гроба без лъч светлина или надежда.
Валденсите копнееха да разчупят хляба на живота на тези страдащи души, да им открият вестите на мир в Божиите обещания и да им посочат Христос като тяхна единствена надежда за
спасение. Учението, че добри дела могат да изкупят престъпването на Божия закон, те смятаха за фалшиво. Уповаването на човешка заслуга отклонява погледа от безкрайната Христова любов. Христос умря като жертва за човека, защото падналият човешки род не може да направи нищо, за да се похвали пред Бога. Заслугите на един разпънат и възкръснал Спасител са основата на християнската вяра. Зависимостта на душата от Хxxxxxx x така реална и връзката й с Нxxx x толкова тясна, колкото и връзката на един член от тялото към цялото тяло или пък - на клонките към лозата.
Ученията на папи и свещеници бяха внушили на хората да възприемат Божия характер, а дори и характера на Христос като строг, мрачен и вдъхващ страх. Спасителят биваше представян до такава степен лишен от съчувствие към човека в неговото падение, че трябваше да се призовава застъпничеството на свещеници и светии. Хората с просветени от Божието слово умове копнееха да посочат на тези души Исус като техен състрадателен, обичащ ги Спасител, Който стои с протегнати ръце и ги кани да дойдат при Него с бремето си от греха, с грижите, с безпокойствата и умората си. Те жадуваха да разчистят пречките, натрупани от Сxxxxx, та хората да не видят обещанията и да изповядат направо пред Бога греховете си, за да получат прощение и мир.
Валденският мисионер с пламенно желание разкриваше на любознателните умове скъпоценните истини на евангелието. Предпазливо изваждаше грижливо написаните части от Свещеното писание. Най-голямата му радост бе да дари надежда на искрената, съкрушена от греха душа, която виждаше в Бога само един отмъстител и чакаше изпълнението на присъдата. С треперещи устни и с пълни със сълзи очи, често пъти коленичил, той откриваше на братята си неоценимите обещания - единствената надежда за грешника. Така светлината на истината проникваше в много помрачени умове, разпръскваше от там тъмните облаци, докато Слънцето на правдата изгрееше в сърцето с изцелителни лъчи. Често се случваше някоя част от Писанието да бъде четена няколко пъти, защото слушателят желаеше това, сякаш искаше да се увери, че е чул правилно. Особено силно предпочитаха да им се повтарят следните думи: “...кръвта на Сина Му Исуса Христа ни очиства от всеки грях” (1 Xxxx 1:7). “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Xxxx 3:14-15).
Много хора виждаха, че са измамени от изискванията на Рим. Разбираха колко напразно е посредничеството на хора или ангели в полза на грешника. Когато истинската светлина озаряваше умовете им, те възкликваха с радост: “Христос е моят свещеник; Неговата кръв е моята жертва; Неговият олтар е мястото за моята изповед!” Оставяха се напълно на заслугите на Хxxxxxx, повтаряйки думите: “А без вяра не е възможно да се угоди Богу...” (Евр. 11:6). “...няма под небето друго име,
дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4:12).
Уверението в любовта на един Спасител изглеждаше нещо твърде велико за разбиране от тези бедни, съкрушени, тласкани от бурята души. Затова и толкова голямо бе облекчението, което им донасяше то. Над тях се изливаше такъв поток от светлина, че се чувстваха сякаш пренесени на небето. Ръцете им биваха доверчиво положени в ръцете на Хxxxxxx; нозете им биваха закрепени върху скалата на вековете. Страхът от смъртта изчезваше. Сега пожелаваха затвора и кладата, ако с това биха могли да прославят името на своя Изкупител.
Така Божието слово бе изваждано и четено на тайни места понякога на една-единствена душа, а понякога пред малка групичка, жадуваща за светлина и истина. Често пъти цялата нощ бе прекарвана по този начин. Удивлението и възхищението на слушателите бе тъй голямо, че вестителят на милостта често пъти биваше принуждаван да чете безспир, докато умът схващаше спасителните вести. Често се изговаряха думи като тези: “Наистина ли Бог ще приеме моята жертва? Ще се усмихне ли над мене? Ще ми прости ли?” Тогава се прочиташе отговорът: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Xxxxx 11:28).
Вярата сграбчваше обещанието и се чуваше радостният отговор: “Няма повече да се правят дълги поклоннически пътувания; няма повече да се правят мъчителни пътешествия до свети ковчези и мощи. Аз мога да дойда при Исус такъв, какъвто съм, грешен и несвят, и Той няма да отблъсне молитвата ми на разкаяние. “Прощават ти се греховете.” Моите, даже моите могат да бъдат простени!”
Вълна на свята радост нахлуваше в сърцето и името на Исус се величаеше чрез хвала и благодарност. Тези щастливи души се завръщаха по домовете си, за да пръскат светлина, да повтарят, доколкото могат, и пред други новото си преживяване, че са намерили истинския и жив Път. Странна и тържествена сила се криеше в думите на Писанието. Тя говореше пряко на сърцата на всички, които копнееха за истината. Това бе Божият глас и Той убеждаваше слушателите.
Вестителят на истината продължаваше по пътя си. Но неговият скромен вид, неговата искреност, сериозност и жар ставаха предмет на многократни разговори. В ред случаи слушателите му не го запитваха нито откъде идва, нито накъде отива. Отначало биваха така развълнувани и завладени от почуда, а след това и от благодарност и радост, че и през ум не им минаваше да го разпитват. Когато го канеха настоятелно да ги придружи до домовете им, той отговаряше, че трябва да потърси загубените овце от стадото. “Да не би пък той да е ангел от небето?” - се питаха те.
В повечето случаи слушателите никога повече не виждаха вестителя на истината. Той бе отишъл в други страни или животът му чезнеше в неизвестна тъмница, или, може би, костите
му се белееха на мястото, където бе свидетелствал за истината. Но оставените думи не можеха да бъдат унищожени. Те вършеха делото си в човешките сърца. Благословените резултати ще бъдат открити напълно само в съда.
Мисионерите валденси нахлуваха в царството на Сxxxxx x го завладяваха, а това възбуждаше бдителността на силите на мрака. Всяко усилие за напредъка на истината бе зорко наблюдавано от Княза на злото и той всяваше страхове в сърцата на своите оръдия. В труда на тези скромни, пътуващи проповедници папските водачи виждаха потенциална опасност за своето дело. Ако се позволеше на светлината на истината да свети безпрепятствено, тя би помела падналите тежки облаци на заблудата, би насочила умовете на хората единствено към Бога и накрая би унищожила и върховенството на Рим.
Самото съществуване на този народ, който поддържаше вярата на древната църква, бе едно постоянно свидетелство за отстъпничеството на Рим и затова възбуждаше най-непримирима омраза и преследване. Отказът на валденсите да изоставят Писанията бе също обида, която Рим не можеше да търпи. И реши да ги заличи от земята. Към планинските домове започнаха най- ужасните походи срещу Божия народ. Инквизитори бяха пращани по следите им и сцената, представяща невинния Аxxx, падащ пред убиеца Кxxx, се повтаряше многократно.
Отново и отново бяха опустошавани плодородните им земи, а жилищата и църквите им - помитани, така че местата, където някога се намираха цветущите ниви и къщи на един невинен, трудолюбив народ, се превръщаха в пустош. Както хищният звяр се настървява и освирепява от вкуса на кръвта, така и яростта на папските привърженици се разпалваше с още по-голяма сила от страданията на жертвите си. Много от свидетелите на чистата вяра бяха преследвани из планините и гонени из долините, където се бяха скрили, оградени от мощни гори и скалисти върхове.
Срещу морала на тази осъдена на смърт класа на валденсите не се привеждаше никакво обвинение. Даже и неприятелите им заявяваха, че са миролюбив, тих и набожен народ. Голямата им вина беше, че не искаха да се покланят на Бога според волята на папата. За това престъпление върху им се стоварваха какви ли не унижения, оскръбления и мъчения, които хора или дяволи можеха да измислят.
По едно време, когато Рим реши да изкорени омразната секта, бе издаден декрет от папата (Xxxxxxxxx XXXX, 1487 г. сл. Хр.), осъждаща тези вярващи като еретици - така и ги предаваше на клане (виж Приложението). Те не бяха обвинявани в леност, нечестност или неморалност, но се обявяваше, че видът им на благочестие и святост съблазнявал “овцете на истинското стадо”. Затова папата заповядал “тази омразна и отвратителна секта от злосторници”, ако “откажат да се отрекат, да бъдат смазани като отровни змии” (Уайли, кн. 16, гл. 1). Дали надутият властелин очаква да се срещне отново с тези думи?
Папският указ призоваваше всички членове на църквата да се присъединят към кръстоносния поход срещу еретиците. Като насърчение за участие в жестокото дело той “освобождаваше от всички небесни мъки и наказания изобщо и в частност; освобождаваше присъединилите се към кръстоносния поход от всички обещания, които са дали; признаваше за законно правото им на собственост върху всякакъв имот, който биха могли да придобият незаконно и обещаваше прощение на всичките им грехове, ако убият някой еретик. Отменяше всички договори, направени в полза на валденсите, заповядваше на домашните им да ги изоставят, забраняваше да им се оказва каквато и да е било помощ и даваше право на всички лица да заграбват имуществото им” (Уxxxx, кн. 16, гл. 1). Този документ разкриваше ясно чий властен дух се криеше зад кулисите. Чуваше се ревът на змея, а не гласът на Хxxxxxx.
Папските водачи не искаха да съобразят характерите си с великия образец, представен от Божия закон, а си изградиха свой, който да им подхожда. И решиха да принудят всички да се съобразяват с него, защото Рим желаеше това. Разиграваха се най-ужасните трагедии. Покварени и богохулни свещеници и папи вършеха възложеното им от Сатана дело. В сърцата им нямаше милост. Същият дух, който разпъна Хxxxxxx x посичаше апостолите, същият дух, който подбуждаше жадния за кръв Нерон срещу верните християни, действаше, за да очисти земята от възлюбените на Бога.
Гоненията, упражнявани срещу тези богобоязливи хора в продължение на много столетия и понасяни с търпение и издръжливост, прославиха техния Изкупител. Въпреки Кръстоносните походи и безчовечната касапница, на която бяха подложени, те продължиха да изпращат своите мисионери, които да пръскат скъпоценната истина. Бяха преследвани до смърт, но кръвта им напояваше посятото семе и то не закъсня да даде плод. Така валденсите свидетелстваха за Бога векове преди раждането на Xxxxx. Пръснати из различни страни, те сееха семената на Реформацията, която започна по времето на Уxxxxx, разрасна се надлъж и шир в дните на Xxxxx x трябва да бъде продължена в края на времето от готовите да претърпят всичко “за Божието слово и свидетелството за Иxxxx Xxxxxx” (Откр. 1:9).
5.Светлината нахлува в Англия
Преди Реформацията се намираха много малко екземпляри от Библията, но Бог не допусна Неговото Слово да бъде напълно загубено. Истините Му не трябваше да останат скрити завинаги. Той можеше така лесно да освободи думите на живота от оковите, както можа да отвори тъмничните врати и да отключи железните порти, за да пусне на свобода служителите Си. В различните страни на Европа различни хора бяха подбудени от Божия Дух да търсят истината като скрито съкровище и да я изследват. Доведени от Провидението до Свещеното писание, те изучаваха светите страници с усилен интерес. Бяха готови да приемат на всяка цена светлината. Макар да не им бяха ясни всички неща, все пак можаха да доловят много отдавна погребаните истини. Те излязоха като изпратени от небето вестители, строшавайки веригите на заблуда и суеверие и призовавайки тъй дълго поробените да станат и да отстояват свободата си.
Освен при валденсите Божието слово бе заключено в продължение на векове и в езици, познати само на учените. Но бе настъпило времето Писанията да бъдат преведени и дадени на родния език на народите от различните земи. Светът бе преминал среднощния мрак. Часовете на нощта отминаваха бавно и в много страни се появяваха знаците на настъпващата зора.
“Утринната звезда на Реформацията” изгря в Англия през XIV век. Xxxx Уиклиф бе вестителят на реформа не само за Англия, но и за цялото християнство. Големият протест срещу Рим, който бе допуснато той да осъществи, никога повече нямаше да бъде смълчан. Протестът сложи началото на борбата, чийто резултат щеше да бъде освобождаването на личности, на църкви и на народи.
Уиклиф бе получил всестранно образование; за него страхът от Господа бе началото на мъдростта. В колежа се отличаваше с пламенна набожност, както и със забележителните си таланти и голяма начетеност. Настървено се стремеше да се запознае с всеки клон на знанието. Бе обучен в схоластична философия, в каноните на църквата и в гражданския закон - най-вече на родната си страна. Стойността на ранните му познания се открива в по-сетнешните негови трудове. Основното познаване на тогавашната теоретична философия му позволи да разкрие грешките й; а чрез изучаването на държавния и църковния закон можа да вземе участие в голямата борба за гражданска и религиозна свобода. Умееше да си служи с извлечените от Словото Божие оръжия, но от училището бе придобил и интелектуална дисциплина, така че разбираше добре тактиката на схоластиците. Мощта на гения, широтата и пълнотата на познанията му предизвикваха почитта както на приятели, така и на врагове. Привържениците му отбелязваха със задоволство, че героят им е на първо място сред умовете, ръководещи нацията, а враговете не можеха да не се отнесат с презрение към делото на Реформацията, изобличавайки в невежество или слабост нейния поддръжник.
Още докато беше в колежа, Xxxxxx се бе отдал на изучаване на Писанията. В онези ранни времена, когато Библията съществуваше на древни езици, само учените можеха да намерят пътя до източника на истината, оставащ затворен за необразованите класи. Така условията за бъдещото реформаторско дело на Уиклиф бяха вече подготвени. Учени мъже бяха изучавали Словото на Бога и там бяха намерили открита великата истина за Неговата благодат. В ученията си те бяха разпространявали познанието за нея и бяха довели други да се обърнат към живите слова.
Когато насочи вниманието си към Писанията, Xxxxxx започна да ги изучава със същата задълбоченост, с която овладяваше училищните знания. Досега той чувстваше голяма празнота, неудовлетворена нито от схоластичните науки, нито от учението на църквата. В Словото Божие намери онова, което по-рано напразно бе търсил напразно. В него видя разкрит плана на спасението и Xxxxxxx издигнат като единствен застъпник на човека. Отдаде се в служба на Христос и реши да разгласи откритите истини.
Както беше и с по-късните реформатори, при започване на делото си Xxxxxx не предвиждаше къде ще го заведе то. Не се противопостави съзнателно на Рим. Но предаността му към истината не можеше да не го доведе до конфликт със заблудата. Колкото по-ясно различаваше измамите на папството, толкова по- сериозно представяше учението на Библията. Видя, че Рим бе изоставил Божието слово заради човешки предания. Изобличаваше безстрашно свещениците, задето са заточили Писанията, искаше Библията да бъде отново дадена на народа и авторитетът й - отново възстановен в църквата. Бе способен и усърден учител, красноречив проповедник. Всекидневният му живот бе доказателство за проповядваните от него истини. Основното му познаване на Писанията, силата на разсъжденията, чистотата на живота и непоколебимият му кураж и почтеност спечелиха всеобщото уважение и доверие. Много хора от народа, като виждаха преобладава-щото нечестие в римската църква, бяха неудовлетворени от досегашната си вяра и сега с нескривана радост приемаха откритите от Уиклиф истини. Но папските водители трепереха от гняв, когато наблюдаваха, че този реформатор печели по-голямо влияние , отколкото те.
Уиклиф изкусно откриваше заблудите и се опълчваше безстрашно срещу много от злоупотребите, наложени чрез авторитета на Рим. Като частен свещеник на краля се опълчи смело срещу плащането на данъка, който папата налагаше на английския монарх, и показа, че папското присвояване на авторитет над светските владетели е противно както на разума, така и на откровението. Изискванията на папата бяха възбудили силно възмущение и ученията на Xxxxxx упражниха известно влияние върху ръководните умове на нацията. Крал и благородници се обединиха в отричане на светското върховенство
на папата и отказаха плащането на данъка. Така бе нанесен силен удар на папското владичество в Англия.
Другото зло, срещу което реформаторът поведе дълга и решителна борба, бе установяването на ордена на просещите калугери. Те се намножиха Англия, хвърляйки петно върху величието и благополучието на нацията. Индустрия, образование, морал - всичко бе потиснато от убийственото им влияние. Монашеският живот на леност и просия бе не само тежко бреме за материалното положение на народа, но и предизвикваше презрение към полезния труд. Младежта се деморализираше и покваряваше. Чрез влиянието на калугерите мнозина бяха подбудени да отидат в манастири и да се посветят на монашески живот, което не само че ставаше без съгласието на родителите им, но дори, без знанието им и въпреки техните нареждания. Един от ранните отци на римската църква, поставяйки изискванията на монашеството над синовната любов и покорност, бе заявил: “Даже баща ти да лежи пред тебе на вратата плачещ и ридаещ, даже майка ти да ти показва тялото, което те е носило и гърдите, които са те кърмили, постарай се да ги стъпчеш в нозете си и върви право напред към Христос.” Чрез тази “чудовищна безчовечност”, както я назова по-късно Xxxxx, “напомняйки повече за вълка и за тиранина, отколкото за християнина и човека”, сърцата на децата се ожесточаваха срещу родителите им (Xxxxxx Xxxxx. Животът на Xxxxx, с. 70, 69). Така папските водители, подобно на фарисеите в миналото, обезсилваха Божията заповед заради своите традиции. Така домове опустяваха и родители биваха лишавани от синовете и дъщерите си.
Дори студентите в университетите биваха подмамвани от фалшивите увещания на калугерите да постъпват в монашеските ордени. Мнозина, видели, че са изгубили щастието си и са причинили скръб на родителите си, по-късно се каеха, но веднъж хванати в мрежата, не можеха да си възвърнат свободата. Много родители, уплашени от влиянието на калугерите, отказваха да пращат синовете си в университетите. Броят на студентите, които посещаваха големите центрове на науката, намаля значително. Училищата западаха и невежеството преобладаваше.
Папата беше дал на калугерите право да изслушват изповеди и да даряват прощение. Това стана източник на голямо зло. В стремежа си да увеличат печалбите, просещите калугери прощаваха тъй лесно, че при тях се стичаха всякакви престъпници. Така най-ужасните пороци бързо се увеличиха. Болните и бедните биваха оставяни да страдат, а даренията, с които можеха да се облекчат нуждите им, отиваха в ръцете на калугерите. Те изискваха милостинята от народа със заплахи, а отказалите да дарят ордените им обявяваха за безбожници. Въпреки привидната бедност, калугерското богатство се увеличаваше непрекъснато. Великолепните им сгради и богати трапези правеха нарастващия недоимък на народа по-очебиен. Прекарваха времето си в разкош и удоволствия, а вместо тях невежи мъже обикаляха и залъгваха хората с удивителни разкази,
легенди и xxxx и още по-здраво ги хващаха в монашеската примка. И така калугерите продължаваха да упражняват влияние върху суеверните тълпи. Караха ги да вярват, че религиозните им задължения се изчерпват с необходимостта да признават върховенството на папата, да почитат светиите и да даряват калугерите и че това е достатъчно да им осигури място в Небето.
Напразно учени и набожни мъже се мъчеха да реформират тези монашески ордени. Само Xxxxxx, благодарение на по-острата си проницателност, удари корена на злото, като заяви, че самата система е фалшива и трябва да бъде премахната. Повдигаха се спорове и дискусии. Мнозина, виждайки калугерите да обхождат страната и да продават папските индулгенции, започваха да се съмняват във възможността грехът да се откупва с пари и се питаха дали не трябва да търсят опрощение от Бога вместо от римския понтифекс (виж Приложението). Доста хора бяха силно обезпокоени от грабителския дух на калугерите, чиято алчност никога не можеше да бъде задоволена. “Монасите и свещениците на Рим - казваха те - ни изпояждат като язва. Бог трябва да ни избави или народът ще загине” (Д’Обине, кн. 17, гл. 7). За да прикрият алчността си, просещите калугери обявяваха, че следват примера на Спасителя, Xxxxx заедно с учениците Си бил поддържан от милостините на народа. Това твърдение се оказа в тяхна вреда, защото подбуди мнозина да изследват Библията и сами да научат истината - нещо, което Рим никак не желаеше. Умовете на хората бяха насочени към източника на истината, който Рим искаше да скрие.
Xxxxxx започна да пише и да печата брошури срещу калугерите не толкова от желание да се препира с тях, колкото да обърне вниманието на хората към ученията на Библията и към нейния Автор. Той обяви, че папата не притежава по-голяма власт да прощава и отлъчва, отколкото обикновените свещеници, и че в действителност никой човек на може да бъде отлъчен, докато не е получил Божието осъждане. Уиклиф по никакъв друг по-успешен начин не би могъл да събори величествената, съградена от папата, структура на духовно и светско владичество, в която бяха пленени душите и телата на милиони.
Xxxxxx отново бе призван да защищава правата на английската корона от домогванията на Рим. Като кралски посланик той прекара две години в Холандия в преговори с папските пратеници. Там се сближи със свещеници от Франция, Италия и Испания и има случай да види и да научи много неща зад кулисите, които в родината му биха останали скрити за него и които дадоха насока на по-късните му трудове. В представителите на папския двор видя истинския характер и намерения на свещеничеството. Върна се в Англия, за да повтори предишните си учения по-открито и с по-голяма ревност, заявявайки, че алчността, гордостта и измамата са боговете на Рим.
В един от трактатите си, където говореше за папата и неговите събирачи на пари, каза: “Те измъкват от страната ни онова, което би послужило за препитанието на бедните, и всяка година ограбват царската хазна с много хиляди марки за тайнства и духовни неща; това е проклетата ерес на симонията*, която кара цялото християнство да я одобрява и да я поддържа. И наистина, ако нашето царство би имало огромна планина злато, от която не би вземал никой друг освен бирниците на този горд светски свещеник, с течение на времето планината би изчезнала, защото той измъква всичките пари на страната и в замяна на това не ни оставя нищо освен Божието проклятие “за същата тази симония” (Xxxx Xxxx. Историята на живота и страданията на Xxxx Xxxxxx, с. 37).
Наскоро след завръщането си в Англия Xxxxxx бе назначен от краля за ректор в Лутъруърт. Това бе доказателство, че монархът не е бил ни най-малко недоволен от ясната му реч. Влиянието на Xxxxxx се чувстваше както в определянето на действията на царския двор, така и във формирането на националната вяра.
Папските мълнии скоро се разразиха над него. Три були бяха изпратени в Англия - едната до университета, другата до царя и третата до прелатите. Всички те заповядваха да се вземат незабавни и решителни мерки, за да се смълчи еретическият учител (Xxxxxxxx Xxxxxxx. Обща история на християнската религия и църква. Период 6, отд. 2, ч. 1, параграф 1 (виж Приложението). Но още преди да пристигнат булите, усърдните епископи вече бяха призовали Xxxxxx на съд. Двама от най-влиятелните принцове на кралството го придружиха до съдилището. Народът, обкръжаващ зданието и навлизащ вътре, така изплаши съдиите, че процесът бе отложен за известно време, а Xxxxxx получи разрешение да си отиде с мир. Малко по- късно Xxxxxx XXX, на когото прелатите се опитаха да въздействат с побелелите си коси да застане срещу реформатора, умря и по-предишният покровител на Xxxxxx стана регент на кралството.
Обаче пристигането на папските були повеляваше безусловно на цяла Англия да арестува и да хвърли еретика в затвора. Тези мерки сочеха право към кладата. Сигурно беше, че Xxxxxx скоро ще стане жертва на римското отмъще-ние. Но Xxxx, Xxxxx бе заявил на един Свой служител още в древността: “Не бой се..., Аз Съм твой щит” (Бит. 15:1), отново простря ръката Си, за да покровителства Своя слуга. Смърт дойде не за реформатора, а за понтифекса, издал декрета за погубването му. Xxxxxxxx XX умря и духовниците, които се бяха събрали за осъждането на Уиклиф, се разпръснаха.
Божественото провидение продължаваше да ръководи, за да осигури възможност за растежа на Реформацията. Смъртта на Xxxxxxxx бе последвана от избор на двама съперничещи си папи. Двете борещи се сили претендираха - всяка за себе си - че са безгрешни и изискваха покорност (виж Приложението). Всяка
призоваваше вярващите да й помагат в борбата срещу другата, като подкрепяше изискванията си с най-ужасни анатеми към противниците си и с обещания за небесна награда на помощниците си. Тази случка отслаби извънредно много мощта на папството. Съперническите фракции вършеха всичко, каквото можеха, за да се нападат взаимно, и за известно време Xxxxxx бе оставен намира. Xxxxxxx и обвинения хвърчаха от папа към папа и порои кръв се лееха в подкрепа на техните противоречиви претенции. Престъпления и скандали наводниха църквата. Междувременно реформаторът от Xxxxxxxxx работеше прилежно в тихото уединение на своята енория, отклонявайки погледите на хората от каращите се папи към Исус, Княза на мира.
* Симония - търгуване със светите неща, с църковните длъжности.
Предизвиканият от него разкол с всичката борба и поквара подготви пътя за Реформацията, като даде възможност на народа да види в действителност папството. В един публикуван трактат, озаглавен “Разколът на папите”, Xxxxxx призоваваше народа да се размисли дали тези двама папи не говорят истината, като се обвиняват един друг за анархисти. “Бог - казваше той - не би търпял повече демонът да царува само в един такъв свещеник, но... направи разделение между двамата, така че в Христовото име хората да могат по-лесно да победят и двамата” (Xxxxx. Животът и мненията на Xxxx xx Xxxxxx, т. 2, с. 1831).
Уиклиф, подобно на своя Учител, проповядваше евангелието на бедните. Недоволен от разпространяването на светлината само в скромните домове от енорията му, реши, че тя трябва да се разнесе навсякъде из Англия. За тази цел организира една група проповедници, скромни, посветени на Бога мъже, които обичаха истината и нищо друго не желаеха толкова много, както да я разпространяват. Те ходеха навсякъде, проповядваха по пазарите, из улиците на големите градове и по селските пътечки. Търсеха стари, болни, бедни и им разкриваха радостната вест за Божията благодат.
Като професор по теология в Оксфорд, Xxxxxx проповядваше Божието слово в университетските зали. Той представяше истината на студентите, посещаващи лекциите му така вярно, че скоро си спечели титлата “евангелски доктор”. Но най-великото дело в живота му бе превеждането на Библията на английски език. В труда си “За истинността и значението на Свещените писания” изрази намерението си да преведе Библията, така че всеки човек в Англия да може да чете на родния си език за удивителните Божии дела.
Но внезапно трудовете му бяха спрени, въпреки че нямаше още 60 години. Непрекъснатата работа, учене и атаките на неприятелите бяха отслабили силите му и го бяха състарили преждевременно. Разболя се от опасна болест. Вестта за нея
зарадва много монасите. Помислиха си, че сега той ще се разкае горко за злото, което е причинил на църквата, и побързаха да отидат в стаята му, за да чуят неговата изповед. Представители на четирите религиозни ордена, заедно с четирима светски чиновници се събраха край явно умиращия мъж. “Смъртта се чете на лицето ти - казаха те, - покай се за грешките си в наше присъствие за всичко, което си казал против нас.” Реформаторът слушаше мълчаливо. После помоли слугата си да го приповдигне и впи твърд поглед в чакащите го да се отрече. С решителния си силен глас, карал ги често пъти да треперят, каза: “Аз няма да умра, но ще живея и отново ще изобличавам злите дела на монасите!” (X’Xxxxx, кн. 17, гл. 7). Изумени и сконфузени, те побързаха да напуснат стаята.
Думите на Уиклиф се изпълниха. Той остана жив, за да връчи на съгражда-ните си най-мощното от всички оръжия срещу Рим - Библията, определеното от Небето средство за освобождение, просветление и евангелизиране на народа. За да се извърши това дело, трябваше да се преодолеят големи препятствия. Уиклиф беше много изнемощял. Знаеше, че му остават само няколко години на труд. Виждаше опозицията, която трябваше да срещне, но окуражен от обещанията на Божието слово, вървеше напред безстрашно. В пълния разцвет на умствените си сили, богат с опит, той бе запазен и приготвен от Божието провидение специално за това негово най-велико дело. Докато цялото християнство се вълнуваше, в епархията си в Лутъруърт, реформаторът, без да обръща внимание на вилнеещата вън буря, се отдаде на избраното дело.
Най-сетне работата бе привършена - първият английски превод на Библията бе готов. Божието слово бе отворено за Англия. Реформаторът вече не се страхуваше нито от затвор, нито от клада. Той бе дал на английския народ светлина, която никога нямаше да угасне. С превода на Библията направи за освобождението и въздигането на страната и за сънародниците си повече, отколкото е постигано някога с най-блестящите победи на бойното поле.
Понеже книгопечатното изкуство бе още неизвестно, копията на Библията можеха да се размножават само чрез бавен и уморителен труд. Но интересът на хората към тази книга бе толкова голям, че мнозина с готовност се захващаха с преписването й. И въпреки това преписите трудно можеха да задоволят търсенето. Някои от най-богатите купувачи желаеха да притежават цялата Библия. Други купуваха само части. В много случаи няколко семейства се обединяваха, за да се снабдят с едно копие. Така Библията на Уиклиф скоро си проби път в домовете на народа.
Апелът към разума събуди хората от пасивната им подчиненост на папските догми. Уиклиф проповядваше отличителните учения на протестантизма - спасението чрез вяра в Христос и непогрешимостта единствено на Писанието. Проповедниците, които той бе изпратил, разпространяваха
Свещеното слово заедно с писанията на реформатора, и то с такъв успех, че новата вяра бе приета почти от половината английски народ.
Появяването на Библията смути църковните власти. Сега те трябваше да посрещнат един противник, много по-мощен от Xxxxxx, срещу когото оръдията им не можеха да устоят. По това време в Англия нямаше закон, забраняващ Библията, понеже никога дотогава не я е имало на езика на народа. Такива закони бяха въведени по-късно и се прилагаха най-строго. Междувременно, въпреки усилията на свещениците, за известно време имаше благоприятна възможност за разпространяване на Божието слово.
Папските водители отново скроиха заговор да смълчат гласа на реформатора. Уиклиф три пъти бе призоваван на съд пред три различни трибунала, но напразно. Първо един синод от епископи обяви писанията му за еретични и, спечелвайки на страната си младия цар Xxxxxx XX, можа да издейства царски указ, съгласно който всички, поддържащи забранените учения, да бъдат хвърляни в затвора.
Xxxxxx обжалва решението на синода пред парламента. Безстрашно пред-стави йерархията пред националния съвет и поиска реформа на големите злоупотреби, одобрявани от църквата. С убедителна мощ описа узурпацията и развалата на папския престол. Враговете му се объркаха и смаяха. Приятелите и поддръжниците му бяха принудени да отстъпят. Всички бяха сигурни, че и самият реформатор - вече в напреднала възраст, ще се преклони пред съюзените авторитети на царската корона и xxxxxxx. Но вместо това, привържениците на папството се видяха победени. Парламентът, възбуден от мощните вълнуващи доводи на Xxxxxx, оттегли едикта за неговото преследване и по този начин реформаторът бе отново на свобода.
Но бе призован за трети път пред съда, сега вече пред най-висшия духовен трибунал в кралството. Тук не би се оказала никаква милост към еретичеството. Най-сетне изглеждаше, че Рим ще победи и че делото на реформатора ще бъде спряно. Така мислеха папистите. Ако само биха могли да изпълнят намерението си, Xxxxxx щеше да бъде принуден или да се отрече от ученията си, или да напусне съда само, за да бъде хвърлен в пламъците.
Той обаче не се отрече, не искаше да лицемерничи. Безстрашно защити ученията си и отхвърли обвиненията на хулителите. Пренебрегвайки себе си, положението и обстоятелствата, в които се намираше, призова слушателите си пред Божествения съд и претегли хитруванията и измамите им на теглилката на вечната истина. Силата на Светия Дух се чувстваше в съдебната зала. Божествено обаяние завладя слушателите. Те изглеждаха безсилни да напуснат местата си. Думите на реформатора пронизваха сърцата им като стрели от Божия лък. Обвиненията срещу него в еретичество се върнаха с убедителна мощ върху самите тях. “Защо - питаше той - се
осмеляват да разпространяват заблудите си? Заради печалба, за да търгуват с Божията благодат.”
“С кого мислите, че се борите? - запита накрая. - С един старец ли, единият крак на когото е вече в гроба? Не! С Xxxxxxxx, Xxxxxxxx, която е по-силна от вас и ще ви победи!” (Уайли, кн. 2, гл. 13). С тези думи се оттегли от събранието и никой от противниците му не се опита да го задържи.
Делото на Xxxxxx бе почти привършено; знамето на истината, което дълго държа, скоро трябваше да падне от ръката му. Но той за пореден път свидетелства за евангелието. Истината трябваше да бъде проповядвана в самата крепост на царството на заблудата. Реформаторът бе призован на съд пред папския трибунал в Рим, който толкова често бе проливал кръвта на светиите. Xxxxxx не бе сляп за застрашаващата го опасност и щеше да се покори на призовката, ако паралитичен удар не направи невъзможно пътуването му. Но макар че гласът му не се чу в Рим, той можеше да говори чрез писмо и бе готов да го стори. От своята енорийска къща писа на папата, макар и с почтителен тон и в християнски дух - изпрати остър упрек относно разкоша и гордостта на престола му.
“Наистина аз се радвам - се казваше там - да открия и обявя на всеки човек, а особено на римския епископ, вярата, която имам, която, съм убеден, че е здрава и истинна, и която той ще потвърди или пък, ако е погрешна, ще поправи.”
“Първо, аз предполагам, че евангелието на Христос е цялото тяло на Божия закон... Аз смятам и поддържам, че римският епископ, доколкото x Xxxxxxx заместник на земята, е обвързан повече от всички други хора от закона на евангелието. Защото величието сред Христовите ученици не се състои в светско достойнство и почести, а в близкото и точното следване на Христовия живот и Неговите дела... През време на странстването Си тук Xxxxxxx бе крайно беден, отхвърлящ и отблъскващ всяко светско господство и почести...”
“Никой верен човек не трябва да следва нито папата, нито който и да било светец, освен в такива точки, в които те следват Господа Xxxxx Xxxxxx. Понеже Xxxxx и Xxxxxxxxxxx xxxxxx сгрешиха като пожелаха светска почест противно на следването на Христовите стъпки, затова ние не трябва да ги следваме в тези им грешки.”
“Папата трябва да остави на светските власти всяко земно владичество и управление и активно да поощрява и увещава към това целия си клир, защото така направи Xxxxxxx особено чрез своите апостоли. Ако се заблуждаваме в някои от тези точки, аз покорно бих приел поправка, дори и смърт, щом е нужно. И ако можех да постъпвам според собствената си воля и желание, сигурно бих се представил лично пред епископа в Рим. Но Господ ме е посетил по друг начин и ме е научил да се покорявам повече на Него, отколкото на хора.”
В заключение се казваше: “Нека се молим на Бога така да повлияе нашия папа Xxxxx XX, че той и духовенството му да
следват Господа Xxxxx Xxxxxx в живот и нрави и те да могат с успех да учат народа, та всички заедно да ги следват вярно в същото.”
Така Xxxxxx представи на папата и на неговите кардинали xxxxxxxxx и смирението на Xxxxxxx, показвайки не само на тях, но и на цялото християнство контраста между папското духовенство и Учителя, чиито представители изповядваха, че са. Реформаторът беше сигурен, че ще заплати с живота си за своята вярност. Кралят, папата и епископите се бяха съюзили, за да го унищожат, и изглеждаше сигурно, че ще умре на кладата най-много след няколко месеца. Но куражът му бе непоколебим. “Няма нужда човек да отива много далеч, за да търси короната на мъченик - споделяше той. - Проповядвай Xxxxxxxxxx евангелие на надменни прелати и мъченичеството не ще ти избегне. Какво!
Да живея и да мълча?... Никога! Нека ударът дойде, аз очаквам неговия замах” (X’Xxxxx, кн. 17, гл. 8).
Но Бог бе поверил на Уиклиф Xxxxxx дело. Мъжът, защитавал смело истината през целия си живот и в ежедневна опасност за живота си, не трябваше да стане жертва на омразата на своите врагове. Xxxxxx никога не се е мъчил да се защитава, Xxxxxx беше неговият щит. И сега, когато враговете му се чувстваха сигурни в жертвата си, Божията ръка го отстрани, преди те да го достигнат. Когато се готвеше да раздаде Господнята вечеря на църквата си в Лутъруърт, падна, поразен от паралитичен удар и след кратко време умря.
Бог бе определил делото на Xxxxxx. Бе вложил словото на истината в устата му и го бе обградил със стража, за да може то да стигне до народа. Животът му бе закрилян и трудовете му продължавани, докато бе положена основата за великото дело на Реформацията.
Уиклиф се появи от мрака на средните векове. Преди него не е имало друг, от чиято работа би могъл да оформи реформаторската си система. Издигнат като Xxxx Xxxxxxxxx да извърши специална мисия, той бе вестител на една нова ера. В системата на истината, която представяше, имаше хармония и пълнота, ненадминати от следващите го реформатори, а някои от явилите се стотици години по-късно дори и не можеха да стигнат до тях. Така широко и дълбоко бе положена основата, така твърдо и сигурно бе скелето, че нямаше нужда идващите след него да го съграждат отново.
Великото дело, започнато от Xxxxxx, което трябваше да освободи съвестта и разума, да освободи тъй дълго впрегнатите в триумфалната кола на Рим народи, водеше началото си от Библията. В нея бе източникът на този поток от благословения, който, както водата на живота, е напоявал вековете от XIV-ото столетие насам. Реформаторът прие Свещеното писание с безусловна вяра, като боговдъхновено откровение на Божията воля, като достатъчно мерило за вяра и живот. Бе възпитан да почита църквата в Рим като Божествен, непогрешим авторитет и да приема съществуващите от хилядолетия учения и обичаи с
неоспоримо благоговение. Но отхвърли всичко това, за да слуша Божието свято слово. То бе авторитетът, който Xxxxxx настояваше да бъде признат от хората. Затова обяви, че не говорещата чрез папата църква, а говорещият чрез Свещеното писание Божи глас е единственият истински авторитет. И учеше не само, че Библията е съвършено откровение на Божията воля, но че и Светият Дух е нейният единствен тълкувател и че всеки човек трябва сам да научи своите задължения чрез изучаване на нейните учения. Така отклоняваше умовете на хората от папата и римската църква и ги насочваше към Божието слово.
Уиклиф бе един от най-великите реформатори. Малцина след него са го достигнали по широта на интелекта, яснота на мисълта, непоколебимост в поддържане на истината и смелост да я защищава. Чистота в живота, неуморимо прилежание в изучаване и в труд, неподкупна честност и христоподобна любов и вярност в службата му характеризираха първия от реформаторите, и то въпреки духовната xxxxxxx и нравствената поквара на века, в който той се появи.
Характерът на Xxxxxx е свидетелство за възпитателната, преобразяваща сила на Свещеното писание. Именно Библията го направи такъв, какъвто бе. Стремежът да се схванат великите истини на откровението осигурява свежест и сила на всички способности. Той развива ума, изостря проницателността и дава зрелост на разсъдъка. Изучаването на Библията облагородява всяка мисъл, чувство и всеки стремеж, както никоя друга наука. Дава твърдост на намеренията, търпение, кураж и духовна сила. Облагородява характера и освещава душата. Едно сериозно, благоговейно изучаване на Писанията, свързващо ума на ученика непосредствено с Безкрайния Ум, би дало на света мъже с по- силен и действен интелект и с по-благородни принципи от онези, които е дала човешката философия. “Изясняването на Твоето Слово - казва псалмистът - просвещава, вразумява простите” (Пс. 119:130).
Ученията, които Xxxxxx внушаваше, продължаваха да се разпространяват. Последователите му, познати под името Уиклиф или Xxxxxxx, пребродиха не само Англия, но се разпръснаха и в други страни, разнасяйки познанието за евангелието. Сега, след смъртта на водителя си, проповедниците работеха с още по- голяма ревност отпреди и множества се стичаха да ги слушат. Между духовно променилите се имаше доста благородници, сред тях бе даже съпругата на краля. На много места се откриваше явна реформа в народните обичаи, а идолопоклонническите символи на романизма бяха премахвани от църквите. Скоро обаче безмилостната буря на гонението се разрази над осмелилите се да приемат Библията за свой водач. Английските монарси, жадни да засилят властта си, осигурявайки си подкрепата на Рим, не се поколебаха да пожертват реформаторите. За пръв път в английската история бе издигната клада за учениците на евангелието. Мъченик след мъченик загиваха. Защитниците на истината, осъждани на смърт и измъчвани, можеха да издигат
Въпреки яростта на гнета, със столетията продължаваше да се издига един тих, благочестив, сериозен, търпелив протест срещу преобладаващата развала в религията. Християните от онази ранна епоха познаваха истината само частично, но се бяха научили да обичат Божието слово и да му се покоряват, като страдаха търпеливо за него. За Христовото дело мнозина жертваха земните си притежания както правеха учениците в апостолските дни. Онези, които не бяха прокудени от домовете си, радостно даваха подслон на своите братя и изгнаници, а когато и те самите биваха прогонвани, пак с радост приемаха участта си. Наистина хиляди, уплашени от яростта на своите преследвачи, купуваха свободата, като жертваха вярата си и, облечени в дрехи на каещи се, обявяваха публично, че се отричат, и напускаха затворите. Но не бе малък броят и на свидетелстващите безстрашно за истината в тъмничните килии, в “лолардските кули” и в мъчения и пламъци, радвайки се, че са били заварени достойни да вземат “участие в Неговите страдания”. А между тях имаше хора както от знатно потекло, така и съвсем скромни и от нисък произход.
Папистите не успяха да осъществят волята си с Xxxxxx през живота му и омразата им остана незадоволена, докато тялото му почиваше спокойно в гроба. Съгласно декрета на Констанския събор след повече от 40 години от смъртта му костите му бяха изровени, изгорени и прахът хвърлен в близкия поток. “Този поток - казва един стар писател - отнесе праха му в Авон, Авон
- в Северн, Северн - в морските теснини, а те - във Великия океан. И така прахът на Xxxxxx стана емблемата на учението му, което се разпространява сега по целия свят” (X. Xxxxx. Църковна история на Британия, кн. 4, отд. 2, параграф 54). Неговите врагове малко разбираха значението на злокобното си дело.
Именно чрез писанията на Уиклиф Xx Xxx от Бохемия можа да отрече много от грешките на романизма и да встъпи в делото на Реформацията. Така бе посято семето на истината в тези две толкова отдалечени една от друга страни. От Бохемия делото се разпространи по-нататък. Умовете на хората бяха насочвани към дълго забравеното Божие слово. Една Божествена ръка проправяше пътя за Великата реформация.
6.Двамата герои
Евангелието бе занесено в Бохемия още в началото на IX век. Библията бе преведена и публичните богослужения се водеха на езика на народа. Но когато мощта на папата нарасна, Божието слово биваше замъглявано все повече и повече. Xxxxxxxx XXX, присвоил си правото да смирява гордостта на царе, бе не по- малко склонен и към поробване на народи. Според издадена от него була бе забранено публичното богослужение да се води на чешки език. Папата заяви, че “на Всемогъщия е угодно богослужението да се провежда на непознат език и че много злини и ереси са възниквали от несъблюдаването на това правило” (Уайли, кн. 3, гл. 1). Така Рим заповяда светлината на Божието слово да бъде загасена и народът да бъде затворен в мрак. Но Небето бе предвидило други средства, за да се запази църквата. Много от валденсите и албигойците, прогонени от домовете си във Франция и Италия поради преследването, дойдоха в Бохемия. Не смееха да проповядват открито, но старателно работеха тайно. Така истинската вяра биваше запазвана от столетие на столетие.
Преди времето на Хус в Бохемия се бяха издигали хора, осъждащи открито покварата на църквата и пороците на народа. Техните трудове бяха пробудили всеобщия интерес. Но се събудиха и страховете на свещеническата йерархия и учениците на евангелието бяха подложени на гонение. Принудени да извършват богослуженията си в лесовете и планините трудно успяваха да се скрият от преследващите ги войници и мнозина биваха осъждани на смърт. След време бе издаден указ, според който да бъдат изгаряни всички, отклонили се от римското богослужение. Но християните жертваха живота си и поглеждаха нагоре към триумфа на делото си. Един от тези, които учеха, че “спасението може да се намери само чрез вяра в разпънатия Спасител”, каза, умирайки: “Яростта на враговете на истината сега тържествува над нас. Но това няма да бъде завинаги; от обикновения народ ще се издигне човек без меч и без власт, срещу когото те няма да могат да устоят” (пак там, кн. 3, гл. 1). Времето за появяването на Xxxxx бе още доста далеч, но вече израстваше човек, чийто глас срещу Рим щеше да разтърси народите.
Xx Xxx имаше скромен произход. Беше малък, когато баща му умря, и оста-на сирак. Набожната му майка, смятаща възпитанието в Бога и страха от Него за най-ценното от всичко, се стремеше да осигури точно такова наследство за своя син. Xxx учеше в провинциалното училище, а след това отиде в университета в Прага, където получи стипендия по бедност. До Прага пътува с майка си. Вдовица и бедна, тя не можеше да даде на сина си светско богатство, но когато наближиха големия град, коленичи до младия сирак и изпроси за него благословение от небесния Баща. Едва ли съзнаваше тя как можеше да се изпълни молитвата й.
В университета Хус бързо се отличи с неуморима прилежност и бърз напредък. А с безукорния си живот и благородство
спечели всеобщото уважение. Бе искрен привърженик на римската църква и сериозно търсеше да получи духовните благословения, които тя претендираше, че дава. На един църковен празник отиде на изповед, плати с последните си и без това малко пари и се присъедини към шествието, за да участва в обещаното опрощение. След като завърши университетското си образование, стана свещеник, бързо получи известност и бе призован в кралския двор. Бе назначен за професор, а по-късно и за ректор на университета, чийто възпитаник беше. Само за няколко години скромният, образовал се по милост учен, стана гордостта на своята страна, а името му - познато по цяла Европа.
Но в друга област започна Хус делото на реформата. Няколко години след приемане на свещенически сан бе назначен за проповедник в църква на Витлеем. Основателят на този параклис бе настоявал като нещо много важно Писанията да се проповядват на народен език. Въпреки че Рим се противопоставяше на тази практика, в Бохемия тя не бе напълно изоставена. Но съществуваше голямо невежество по отношение на Библията и сред хората от всички прослойки на обществото се ширеха най-долни пороци. С помощта на Божието слово Хус порицаваше безстрашно злините, за да укрепи принципите на истината и чистотата, на които то учеше.
Един гражданин на Прага, Xxxxxxx, който по-късно се свърза много тясно с Xxx, бе донесъл при завръщането си от Англия трудовете на Уиклиф. Кралицата на Англия, станала последователка на ученията на Уиклиф, бе бохемска принцеса и чрез нейното влиянието, писанията на реформатора се разпространиха широко и в родната й страна. Xxx прочете тези трудове с интерес. Повярва, че авторът е истински християнин и бе склонен да гледа с благоволение на защищаваните от него реформи. Без да знае, вече бе навлязъл в един път, който щеше да го изведе далеч от Рим.
Приблизително по това време от Англия пристигнаха в Прага двама учени, чужденци, приели светлината и дошли да я разпръснат в далечната страна. Започнаха с открита атака срещу папското върховенство и скоро властите ги накараха да млъкнат. Но те не възнамеряваха да изоставят целите си и прибягнаха до други средства. Бяха не само проповедници, но и добри художници и решиха да приложат таланта си. На достъпно за широка публика място нарисуваха две картини. Едната представляваше влизането на Христос в Ерусалим “кротък и възседнал на осел” (Xxxxx 21:5), а след Него вървяха учениците Му в износени от пътя дрехи и боси. На другата картина бе изобразено папско шествие - папата, облечен в богатите си дрехи и трикратната корона, възседнал великолепно украсен кон, предшестван от тръбачи и последван от кардинали и прелати, облечени в ослепителни одежди.
Тази проповед привлече вниманието на всички класи в обществото. Хората на тълпи се събираха да гледат рисунките.
Всеки разбираше поуката, а мнозина бяха дълбоко поразени от контраста между смирението и скромността на Учителя Xxxxxxx и гордостта и арогантността на папата, изповядващ се за Негов слуга. В Прага настана голямо вълнение и след известно време чужденците решиха, че е по-благоразумно да заминат. Но даденият урок не бе забравен. Картините направиха силно впечатление на Xxx и го подбудиха да изучава по-грижливо Библията и ученията на Уиклиф. Xxxxx че все още не бе готов да приеме всички защищавани от него реформи, видя по-ясно истинския характер на папството и с по-голяма жар порицаваше гордостта, амбицията и покварата на духовната йерархия.
От Бохемия светлината се разпространи в Германия, защото вълненията в Пражкия университет принудиха хиляди германски студенти да го напуснат. Много от тях бяха приели от Хус първите си познания върху Библията и при завръщането си разпространиха евангелието в своето отечество.
В Рим достигнаха известия за делото в Прага и скоро Xxx бе призован да се яви пред папата. Да послуша - това би означавало да се изложи на сигурна смърт. Кралят и кралицата на Бохемия, университетът, благородниците и правителствените чиновници се обединиха в общ апел към понтифекса да бъде разрешено на Хус да остане в Прага и да отговори на Рим чрез пратеник. Вместо да приеме молбата папата сам се зае с разследването и осъждането му и след това обяви града Прага за анатемосан.
По онова време подобна присъда създаваше всеобщ страх и смут. Придружаващите я церемонии бяха организирани така, че да всяват всред народа поразяващ ужас. А народът гледаше на папата като на представител на самия Бог, който държи ключовете на Небето и ада и притежава властта да раздава както земни, така и духовни присъди. Смяташе се, че портите за Небето са затворени за анатемосаната страна, че докато папата не благоволи да оттегли забраната, мъртвите са изключени от обиталищата на блаженството. В знак на това ужасно бедствие всички религиозни служби бяха прекратени. Църквите бяха затворени. Сватбите ставаха в църковния двор. Бе забранено мъртвите да бъдат погребвани в свята земя и погребенията се извършваха без религиозни церемонии в ровове по полетата. Така чрез смазващи въображението мерки Рим се опитваше да владее съвестта на хората.
Град Прага бе изпълнен с вълнение и смут. Голяма част от хората обвинява-ха Хус за нещастията им и изискваха той да бъде предаден на отмъщението на Рим. За да успокои бурята, реформаторът се оттегли за известно време в родното си село. На приятелите си в Прага той писа: “Ако съм се оттеглил от вас, знайте, че е, за да следвам заповедта и примера на Xxxx Xxxxxxx - да не давам случай на злите да си навличат вечно осъждане и да не ставам причина за скръб и преследване на добрите. Оттеглих се и за да не амбицирам безбожните свещеници да забранят за дълго проповядването на Божието слово сред вас;
но не допускам вие да се отречете от Божествената истина, за която аз с Божията подкрепа съм готов да умра” (Xxxxxxxx. Реформатори преди Реформацията, т. 1, с. 87). Xxx не спря да работи, а пътуваше из околните страни, проповядвайки на жадните тълпи. Така предприетите от папата мерки да потуши евангелието станаха причина то да бъде по-широко разпространено. “Защото не може да вършим нищо против истината, но за истината можем” (2 Кор. 13:8).
“На този етап от своята кариера умът на Xxx изглежда е бил сцена на мъчителна душевна борба. Макар че църквата искаше да го срази със своите мълнии, той не отрече авторитета й. За него католическата църква все още беше невестата на Xxxxxxx и папата - представител и заместник на Бога. Xxx се бореше срещу злоупотребата с властта, а не срещу принципа. Това предизвикваше ужасна битка между убежденията и изискванията на съвестта му. Ако този авторитет бе справедлив и непогрешим, както вярваше, как е възможно тогава да се чувства принуден да не му се покори? Да се покори, това би било грях, но защо послушанието към една непогрешима църква да води до такъв край? Ето проблемът, който не можеше да разреши, ето съмнението, което го тормозеше постоянно. Осени го мисълта, че разрешение би могъл да извлече от подобен случай, съществувал някога в дните на Спасителя, когато свещениците на църквата се бяха впуснали в нечестие и използваха законния си авторитет за незаконни цели. Това го накара за свое ръководство да приеме и да проповядва и на другите да приемат принципа, че съвестта трябва да се ръководи само от усвоените с разума наредби на Писанието. С други думи, че Бог, говорещ чрез Библията, а не църквата, говореща чрез свещеничеството, е непогрешимият водач” (Уайли, кн. 3, гл. 2).
Когато след известно време възбуждението в Прага утихна, Xxx се завърна в своята църквичка на Витлеем, за да продължи с още по-голямо усърдие и решителност проповядването на Божието слово. Враговете му бяха активни и мощни, но кралицата и много от благородниците бяха негови приятели, също и народът в по- голямата си част бе на негова страна. Като сравняваха чистите му и облагородяващи учения и свят живот с унизителните догми, проповядвани от римокатолическите свещеници, с алчността и безпътството им, много хора смятаха за чест да бъдат на негова страна.
До този момент Xxx сам поддържаше своите трудове; но сега Xxxxxxx, приел в Англия ученията на Уиклиф, се присъедини към делото на реформата. Отсега нататък двамата, свързани в живот и в смърт, не трябваше да се разделят. В много голяма степен Xxxxxxx беше блестящ гений, красноречив и с широка ерудиция - дарби, които печелят общественото благоволение. Но по отношение на качествата, съставляващи истинската сила на характера, Xxx бе по-великият. Неговата спокойна разсъдливост обуздаваше импулсивния дух на Xxxxxxx, който с истинско смирение съзнаваше достойнството на Хус и се подчиняваше на
съветите му. Общата работа на двамата допринасяше реформата да се разпространява още по-бързо.
Бог позволи голяма светлина да озари умовете на двамата избрани мъже и да им разкрие много от заблудите на Рим; но те не получиха цялата светлина, която трябваше да бъде дадена на света. Чрез тези Свои служители Бог извеждаше народа си от мрака на романизма. Но те щяха да срещат още много и големи пречки, затова ги водеше внимателно, стъпка по стъпка според възможностите им. Xxx и Xxxxxxx не бяха подготвени да получат изведнъж цялата светлина. Както пълната слава на обедното слънце би ослепила дълго пребивавалите в мрак, така и светлината, ако им бе представена изцяло, би ги накарала да я отхвърлят. Затова Бог им я разкриваше малко по малко, в мярката, в която би могла да бъде приета от народа. В следващите столетия трябваше да последват други верни работници, които да заведат народа още по-нататък в пътя на реформата.
Разколът в църквата продължаваше. Сега трима папи се бореха за върховенство и борбите им пораждаха в християнския свят престъпление и смут. Неудовлетворени от хвърчащите една срещу друга анатеми, те прибягнаха до светски оръжия. Всеки от тях се стремеше да си осигури армия и да наеме войници. Разбира се, нужни бяха пари и за тази цел в продажба бяха пуснати даровете, длъжностите и благословенията на църквата (виж Приложението). А и свещениците, подражавайки на своите водачи, възстановиха симонията и започнаха война, за да смирят съперниците и да засилят властта си. С нарастваща всеки изминат ден дързост Хус изобличаваше гръмко пороците и злоупотребите, толерирани в името на религията, а народът открито обвиняваше римските водители като причинители на залялата християнския свят окаяност.
Прага сякаш отново бе на ръба на кървав конфликт. Както и в предишните векове, Божият служител бе обвинен за смутител “на Израиля” (3 Царе 18:17). Градът пак бе отлъчен от църквата и Хус отново се оттегли в своето родно село. Така вярното свидетелстване от любимата му църква на Витлеем се прекрати. Преди да отдаде живота си като вестител на истината, той трябваше да говори от една по-голяма катедра, в много по-голям мащаб - на целия християнски свят.
За да се излекуват злините, смутили Европа, по желанието на император Xxxxxxxxx в Констанс бе свикан общ събор чрез Xxxx XXXXX, един от тримата папи-съперници. Свикването на такова сборище съвсем не бе приятно за папа Xxxx, чийто характер и политика не подлежаха на каквото и да било разследване, даже и от прелати, толкова морално разпуснати - такива бяха тогавашните духовници. Но той не посмя да се противопостави на волята на Xxxxxxxxx (виж Приложението).
Главните цели на събора бяха да се излекува разколът в църквата и да се изкоренят ересите. Затова бяха призовани да
се явят пред него двамата папи противници, както и главният разпространител на новите идеи Xx Xxx. Папите по съображения за безопасността не посетиха събора, а изпратиха свои представители. Въпреки че сам го свикваше, папа Xxxx дойде с много опасения. Подозираше, че тайното намерение на императора е да го свали от престола и се страхуваше, че ще бъде принуден да отговаря за пороците, с които бе опозорил папската корона, както и за престъпленията, които бе извършил, докато я получи. И все пак влезе в Констанс с голяма помпозност, придружен от духовници от най-висш ранг и последван от цяло шествие от придворни. Духовенството и големците на града, заедно с огромна тълпа граждани излязоха да го посрещнат. Над главата си имаше златен балдахин, придържан от четирима видни магистрати. Пред него носеха нафора, а богатите одежди на кардиналите и благородниците още повече увеличаваха блясъка.
В същото време към Констанс наближаваше друг пътник. Xxx съзнаваше очакващите го опасности. Бе се сбогувал с приятелите си, сякаш никога повече нямаше да ги срещне, и тръгна с чувството, че отива на клада. Xxxxx xx xx получил охраняваща грамота от краля на Бохемия и по време на пътуването си още една грамота от император Xxxxxxxxx, той се разпореди за всичко в случай на смърт.
В писмото му до един от приятелите в Прага пише: “Мои братя..., аз тръгвам с охрана от краля, за да посрещна моите многобройни и смъртни врагове... Уповавам се напълно на всемогъщия Бог, на моя Спасител. Вярвам, че Той ще чуе вашите горещи молитви да изпълни устата ми с благоразумие и мъдрост, за да успея да им се съпротивя; че Той ще ме дари със Своя Свят Дух, за да ме укрепи в истината Си, та да мога да посрещна с кураж изкушения, затвор и ако е необходимо жестока смърт. Xxxx Xxxxxxx пострада за Своите възлюблени. Xxxxxx ли тогава да се учудваме, че ни е оставил Своя пример и ние самите да понасяме с търпение всички неща за собственото си спасение? Той е Бог, а ние сме Негови създания; Той е Господ, а ние сме Негови слуги; Той е Учителят на света, а ние сме нищожни смъртни. И все пак Той пострада! Защо тогава да не пострадаме и ние особено, когато страданието е за наше очистване? Затова, възлюблени, ако моята смърт трябва да послужи за Xxxxxx прослава, молете се тя да дойде по-бързо и Бог да ми даде сили да издържа с твърдост всички бедствия. Но ако е по-добре да се завърна между вас, нека се молим на Бога да се завърна без петно, т.е. да не потъпча нито една от най- малките истини на Евангелието, за да оставя на моите братя превъзходен пример за следване. Затова може и да не видите никога вече лицето ми в Прага. Но ако волята на Всемогъщия позволи да се върна при вас, нека да напредваме със сърца още по-затвърдени в познанието и в любовта на Неговия закон” (Xxxxxxxxx, т. 1, с. 147, 148).
В друго писмо до свещеник, станал ученик на Евангелието, Xxx говори с дълбоко смирение за собствените си слабости,
обвинявайки се, че “със задоволство” е носил “богати дрехи” и е “прахосвал часове в незначителни занимания”. След това прибавя следните покъртителни увещания: “Дано Божията слава и спасението на души, а не притежанието на блага и имоти изпълнят ума ти. Внимавай да не украсяваш къщата си повече, отколкото душата си; а над всичко друго отдай всичките си старания за духовната постройка. Бъди благочестив и смирен с бедните и не прахосвай средствата си за приключения. Ако не подобриш живота си и не се въздържаш от излишества, страхувам се, че ще бъдеш тежко наказан, както съм аз самият... Ти знаеш моето учение, защото си приел наставленията ми още от детинство, затова е безполезно да ти пиша повече. Но те заклевам в милостта на нашия Господ да не ми подражаваш в никоя от тези суети, в които си ме виждал да падам.” На плика на писмото е добавил: “Заклевам те, приятелю мой, да не счупваш този печат, докато не си напълно сигурен, че съм мъртъв” (пак там, т. 1, с. 148, 149).
По време на пътуването си Xxx виждаше навсякъде доказателства за разпространението на своите учения и благосклонността, с която бе посрещано делото му. Народът се тълпеше пред него, а в някои градове магистратите го придружаваха по улиците.
В Констанс на Хус бе дадена пълна свобода. Към императорската грамота за безопасност бе прибавено и лично уверение за закрила от папата. Но тези тържествени и постоянно повтаряни декларации бяха нарушени след много кратко време. Реформаторът бе арестуван по заповед на папата и кардиналите и хвърлен в отвратителна тъмница. По-късно бе преместен като затворник в непристъпен замък на Рейн. Всъщност папата не можа много да се възползва от тази своя вероломност, защото скоро след това и той бе хвърлен в същия затвор (пак там, т. 1, с. 247). На събора бе осъден за най-долни престъпления, включително и убийство, симония, прелюбодейство и “грехове, неподходящи дори да бъдат споменати”. Така заяви съборът накрая и папата бе лишен от короната и затворен. И двамата враждуващи папи бяха свалени и на тяхно място бе избран нов понтифекс.
Въпреки че папата бе провинен в много по-големи престъпления, отколкото Xxx бе обвинявал някога свещениците и заради които искаше реформация, същият събор, свалил понтифекса, издаде присъдата за унищожаването на реформатора. Хвърлянето на Xxx в затвора възбуди голямо негодувание в Бохемия. Влиятелни благородници отправиха към съвета сериозни протести срещу грубото нарушаване на закона. Императорът, който не бе склонен да допусне престъпването на издадената грамота за охрана, се противопостави на действията срещу Хус. Но враговете на реформатора бяха злобни и решителни. Те използваха императорските предразсъдъци, страховете и ревността му към църквата. Приведоха обширни аргументи, за да докажат, че “не трябва да се спазва обещание спрямо еретици,
нито спрямо личности, заподозрени в еретизъм, макар да са снабдени с охрана на императори или крале” (Xxx Xxxxxx. История на Констанския събор, т. 1, с. 516). Така те надделяха.
Изнемощял от болест и от престоя в затвора - защото влажният и мръсен въздух там го разболя от треска, която за малко не отне живота му - Хус накрая бе изправен пред събора. Окован в тежките вериги, той стоеше в присъствието на императора, заклел му се в честта и в добрата си вяра, че ще го покровителства. През време на дългото разследване реформаторът твърдо поддържаше истината и в присъствието на събраните големци на църквата и държавата изрече тържествен и истински протест срещу покварите на свещеническата йерархия. Когато поискаха да се откаже от ученията си или да понесе смърт, прие участта на мъченик.
Божията благодат явно го подкрепяше. Небесен мир изпълваше душата му през последвалите седмици на страдание преди окончателната присъда.
“Пиша това писмо - обръщаше се към свой приятел - в затвора с оковани ръце, очаквайки утрешната си смъртна присъда... Когато с помощта на Xxxx Xxxxxxx се срещнем отново на онова прекрасно място в бъдещия живот, ти ще научиш колко милостив е бил Бог към мен и колко много ме е подкрепял в моите изкушения и изпитания” (Xxxx Xxxx, т. 2, с. 67).
В мрака на затвора Хус предвидя триумфа на истинската вяра. В сънищата си, завръщайки се в църквичката в Прага, където бе проповядвал евангелието, той видял папата и неговите епископи да изтриват образите на Xxxx Xxxxxxx, които бе нарисувал на стените. “Този сън го наскърбил; но на следващия ден съзрял много художници, заети с възстановяването им в по- голям мащаб, много по-много-бройни и в много по-светли тонове. Веднага, щом свършили задачата си, художниците, които били заобиколени от огромна тълпа, възкликнали: “Нека сега дойдат папи и епископи; те никога повече няма да ги изтрият!” Разказвайки съня си, реформаторът казал: “Поддържам със сигурност, че образът на Xxxxxxx няма да бъде изтрит никога. Те искаха да Го унищожат, но Той ще бъде изобразен наново във всички сърца чрез проповедници, много по-добри от мене самия” (Д’Обинье, кн. 1, гл. 6).
За последен път Хус бе изправен пред събора. На многобройното и блестящо събрание императорът, принцовете на империята, царските пратеници, кардина-лите, епископите и свещениците и огромно множество хора бяха дошли да видят събитието на деня. Свидетелите на тази велика жертва се бяха събрали от всички части на християнския свят в дългата борба за извоюване на свободата на съвестта.
След като още веднъж бе призован да определи своето последно решение, Xxx заяви, че отказва да се отрече от учението си и, поглеждайки проницателно към монарха, нарушил така позорно своето обещание, изрече: “Аз реших да дойда на
този събор по собствената си свободна воля под общественото покровителство и честната дума на тук присъстващия император” (Бxxx Xxxx, т. 2, с. 84). Тъмна червенина заля лицето на Xxxxxxxxx, когато очите на цялото събрание се обърнаха към него.
След като присъдата бе произнесена, започна церемонията по лишаване от духовен сан. Епископите облякоха своя затворник в свещеническото облекло. И той каза: “Нашият Господ Xxxx Христос бе облечен с бяла дреха чрез унижението, когато Xxxx го проводи пред Пилат” (пак там, т. 2, с. 86). Отново поканен да се откаже, Хус отговори: “С какво лице бих погледнал тогава Небето? Как бих погледнал онези множества хора, на които съм проповядвал чистото Евангелие? Не, аз ценя тяхното спасение повече, отколкото това бедно тяло, обречено сега на смърт.” Дрехите му бяха събличани една след друга, като в края на участието си в церемонията всеки епископ произнасяше проклятие. Най-после сложиха на главата му пирамидообразна книжна митра, на която бяха нарисувани ужасни фигури на демони. На видно място отпред бе изписано “архиеретик”. “С най-голяма радост - каза Хус - ще нося тази корона на позор заради Тебе, о, Иxxxx, Който заради мене Си носил корона от тръни.”
Когато церемонията приключи, “прелатите казаха: “Сега предаваме душата ти на дявола.” “А аз - каза Xx Xxx, вдигайки очите си към небето - предавам духа си в Твоите ръце, о, Господи Иxxxx, защото си ме изкупил” (Уxxxx, кн. 3, гл. 7).
Xx Хус бе предаден на светските власти и отведен на мястото на екзекуцията. Следваше го огромна процесия от стотици въоръжени мъже, свещеници и епископи в най-скъпи одежди, както и жители на Констанс. Когато бе завързан за кладата и всичко бе готово за подпалването на огъня, мъченикът още веднъж бе подканен да се спаси, като се отрече от заблудите си. “От какви заблуди - пxxxxx Xxx - трябва да се отричам? Не се чувствам виновен в нищо. Призовавам Бога за свидетел, че всичко, каквото съм писал и проповядвал, е било с цел да се освобождават души от греха и гибелта. Затова и с крайна радост ще потвърдя с кръвта си истината, която съм писал и проповядвал” (пак там, кн. 3, гл. 7). Когато пламъците лумнаха около него и започнаха да го обгръщат, той запя: “Иxxxx, Тx, сине Xxxxxxx, имай милост към мен” и продължи да пее, докато гласът му стихна завинаги.
Дори и неприятелите му бяха поразени от героичното държане. Един ревностен папист, описвайки мъченическата смърт на Хxx x на Xxxxxxx, умрял картина - Хус на кладата
“Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога.” Xxxx 06.2 малко по-късно, каза: “И двамата се държаха твърдо, когато наближи последният им час. Приготвяха се за огъня, като че ли отиват на сватбено тържество. Не издадоха вик на болка.
Когато пламъците се издигаха, пееха химни и силата на огъня едва можа да спре тяхната песен” (пак там, кн. 3, гл. 7).
Когато тялото на Хус бе унищожено напълно, събраха пепелта заедно с пръстта под нея и я хвърлиха в Рейн, и така тя бе занесена далеч в океана. Напразно преследвачите му си въобразяваха, че са изкоренили проповядваните от него истини. Не можеха и да си представят, че отнесената в морето пепел щеше да стане семе, пръснато по всички страни на земята; че то щеше да принесе своя обилен плод от свидетелстването на истината и в страни, където още изобщо не е познато. Ехото на гласа, звучал в залата на Констанския събор, щеше да отекне в идните векове. Хус не съществуваше вече, но истините, за които той умря, нямаше да загинат никога. Примерът му на вяра и твърдост щеше да вдъхва кураж на множества хора да отстояват истината в миговете на мъчението и смъртта. Екзекуцията му откри на целия свят вероломната жестокост на Рим. Враговете на истината, независимо дали искаха, или не, всъщност спомогнаха за напредъка на делото, което напразно се опитваха да унищожат.
Но в Констанс трябваше да бъде издигната още една клада. Кръвта на още един човек трябваше да свидетелства за истината. Xxxxxxx, който се сбогува с Хxx, когато той тръгна за събора, го бе увещавал и му бе вдъхвал кураж и твърдост, заявявайки, че ако изпадне в някаква опасност, сам ще му се притече на помощ. Като чу, че реформаторът е в затвора, верният ученик се приготви незабавно да изпълни обещанието си. Без охрана, придружен от един другар, потегли за Констанс. Там се убеди, че само се е изложил на опасност, без да има възможност да направи каквото и да било за освобождаването на Хxx. Побягна от града, но по пътя за вкъщи бе арестуван, окован във вериги и варден от група войници. При първото явяване пред събора опитите му да отговори на повдигнатите обвинения бяха посрещнати с виковете: “В пламъците! В пламъците!” (Xxxx Xxxx, т. 1, с. 34). Бе хвърлен в затвора, окован във вериги в положение, причиняващо му големи болки, и хранен само с хляб и вода. От жестокостите, на които бе подложен в продължение на няколко месеца Xxxxxxx се разболя от застрашаваща живота му болест. Опасявайки се, че може да им се изплъзне, неприятелите му смекчиха малко строгостта, макар че остана в затвора още цяла година.
Смъртта на Хус не донесе очакваните от папистите резултати. Нарушеното обещание за неговата безопасност бе възбудило буря от възмущение и затова съборът реши за по- сигурно вместо да изгори Xxxxxxx, да го насили, ако е възможно, да се отрече. Доведен бе пред събранието и му бе предложено да си избере една от двете възможности - да се отрече, или да умре на кладата. В началото на неговото затворничество смъртта щеше да бъде милост в сравнение с ужасните страдания, на които бе подложен. Но сега, изтощен от болест, от жестокостите в затвора и мъките от безпокойство,
страх и неизвестност, далече от приятелите си и обезсърчен от смъртта на Хxx, той се поддаде и се съгласи да се подчини на събора. Обеща, че ще се придържа към католическата вяра и прие съборното решение, осъждащо ученията на Уиклиф и Хxx x изключение на “светите истини”, които бяха проповядвали (пак там, т. 2, с. 141).
С тази уговорка Xxxxxxx се опита да заглуши гласа на съвестта и да избегне участта си. Но в усамотението на затвора осъзна какво бе направил. Куражът и верността на Хус изпъкнаха в контраст с неговото отричане от истината. Спомняше си за Божествения Учител, на Когото бе обещал да служи и Който заради него бе претърпял смърт на кръста. Преди да се отрече, в страданията си, Xxxxxxx бе намирал утеха в уверението за Божието благоволение; но сега угризения и съмнения измъчваха душата му. Зxxxxx, че преди да се помири с Рим, ще трябва да направи и други отстъпки. Пътят, по който бе тръгнал, можеше да свърши само при пълно отстъпничество. И реши да не се отрича от своя Господ само, за да избегне един кратък период на страдание.
Скоро отново бе изправен пред събора. Подчинението му не бе задоволило неговите съдии. Тяхната жажда за кръв, възбудена от кръвта на Хус, търсеше нови жертви. Xxxxxxx би могъл да запази живота си само, ако се отречеше безусловно от истината. Но той бе решил да изповяда вярата си и да последва в пламъците своя брат мъченик.
Оттегли предишното си отричане и като всеки осъден на смърт, тържествено поиска позволение да се защити. Страхувайки се от влиянието на думите му, прелатите настояха само да потвърди или да отрече истинността на повдигнатите срещу него обвинения. Xxxxxxx протестира срещу такава жестокост и несправедливост: “Вие ме държахте затворен триста и четиридесет дена в ужасен затвор - каза той - сред нечистотия, смрад, зловоние и пълно лишение от всичко и сега ме извеждате пред очите на моите смъртни врагове и отказвате да ме изслушате..., ако сте наистина мъдри хора и светлина на света, внимавайте, да не съгрешите срещу справедливостта. Колкото до мене, аз съм само един слаб смъртен; моят живот не е от голямо значение; и когато ви съветвам да не произнасяте несправедлива присъда, говоря не толкова за себе си, колкото за вас” (пак там, т. 2, с. 146, 147).
Накрая молбата му бе приета. В присъствието на съдиите си Xxxxxxx коленичи и се помоли Божественият Дух да контролира мислите и думите му, за да не каже нищо против истината или недостойно за своя учител. В този ден над него се изпълни Божието обещание към първите ученици: “Да! И пред управители и царе ще ви извеждат поради Мене... А когато ви предадат, не се безпокойте как или какво да говорите, защото в същия час ще ви се даде какво да говорите. Защото не сте вие, които говорите, но Духът на Отца ви, Който говори чрез вас” (Xxxxx 10:18-20).
Думите на Xxxxxxx възбудиха възхищение и уважение дори у враговете му. Цяла година бе затворен в един зандан, без възможност да чете или дори да вижда, в непоносими физически страдания и душевно терзание. Но аргументите си представи с такава яснота и сила, като че бе необезпокояван във възможността да изучава. Посочи на слушателите си дългата редица свети мъже, осъдени несправедливо. В почти всяко поколение е имало личности, които са се стремели да въздигат народа на своето време, но са били укорявани и отхвърляни, а впоследствие се е казвало, че са достойни за почит. Самият Христос бе осъден като злодей от един несправедлив съд.
При отричането си Xxxxxxx бе потвърдил справедливостта на присъдата на Хус. Сега обяви разкаянието си и засвидетелства невинността и светостта на мъченика: “Аз го познавам от детинство - каза той. - Бе превъзходен човек, справедлив и свят; бе осъден въпреки своята невинност... аз, аз също съм готов да умра, няма да се отдръпна пред мъченията, приготвени ми от моите неприятели и лъжливи свидетели, които един ден ще дават сметка за клеветите си пред великия Бог, Когото нищо не може да измами” (Xxxx Xxxx, т. 2, с. 151).
Обвинявайки се, че се е отрекъл от истината, Xxxxxxx продължи: “От всички грехове, които съм извършил още от младостта си, никой не тежи така на съвестта ми и не ми причинява такива мъчителни угризения, както този, който извърших на това фатално място, одобрявайки нечестивата присъда срещу Уиклиф и срещу светия ученик Xx Xxx, моя учител и приятел. Да! От сърце изповядвам това и заявявам с ужас, че позорно треперех, когато под заплахата на смъртта осъдих техните учения. Затова умолявам... всемогъщият Бог да ме удостои с прошка за моите грехове и за този специално, най- отвратителния от всички.” Посочвайки съдиите си, каза твърдо: “Вие осъдихте Уxxxxx x Xx Хус не задето разклатиха учението на църквата, а просто защото порицаваха скандалните и срамни неща, вършени от духовенството - неговия разкош, помпозност, гордост и всички пороци на прелатите и свещениците. Заявявам също, че като тези учители поддържам нещата, които те твърдяха и които са неопровержими.”
Думите му бяха прекъснати. Треперещи от ярост, прелатите извикаха: “Какво друго доказателство е нужно? Виждаме със собствените си очи най-упорития от еретиците.”
Непоклатим пред тази буря, Xxxxxxx възкликна: “Какво! Мxxxxxx, че се боя да умра ли? Вие ме държахте цяла година в ужасен зандан, по-страшен от самата смърт. Третирахте ме по- жестоко, отколкото би ме третирал някой турчин, евреин или варварин, и плътта ми буквално изгни на костите ми приживе. И все пак аз не се оплаквам, защото оплакването не подобава на мъж със сърце и дух, но мога само да изразя учудването си от такова голямо варварство спрямо един християнин” (пак там, т. 2, с. 151-153).
Отново избухна бурята от гняв и Xxxxxxx бързо бе отведен в затвора. В събранието обаче имаше някои личности, на които думите му направиха дълбоко впечатление и те пожелаха да спасят живота му. Посетен бе от сановници на църквата и убеждаван да се подчини на събора. Като награда, ако се отрече от опозицията си срещу Рим, му бяха представени най-блестящи перспективи. Но и той като своя Учител, когато му бе предложена славата на този свят, остана твърд.
“Докажете ми от Свещеното писание, че съм в заблуда -
казваше той - и ще се отрека.”
“Свещеното писание! - възкликна един от неговите изкусители. - Всяко нещо ли тогава трябва да бъде съдено съгласно него? Кой може да го разбере, ако църквата не го разтълкува?”
“Преданията на човеци по-достойни ли са за вярване от евангелието на нашия Спасител - отвърна Xxxxxxx. - Xxxxx не увещаваше тези, на които пишеше, да слушат човешки традиции, а казваше: “Изследвайте Писанията.”
“Еретик - беше отговорът. - Разкайвам се, задето те умолявах тъй дълго. Виждам, че си завладян от дявола” (Уxxxx, кн. 3, гл. 10).
Не след дълго смъртната му присъда бе произнесена. Бе отведен на същото място, където Хус бе отдал живота си. Xxxxxxx вървеше по пътя и пееше, а лицето му сияеше от радост и мир. Погледът му бе отправен към Хxxxxxx x за него смъртта бе лишена от ужаса си. Когато палачът, готов да запали кладата, пристъпи зад него, мъченикът възкликна: “Ела по-смело напред, запали огъня пред лицето ми. Ако се страхувах, нямаше да бъда тук.”
Последните му думи, изречени, когато пламъците вече го обгръщаха, бяха една молитва: “Господи, всемогъщи Отче - извика той, - бъди милостив към мене и ми прости греховете, защото Ти знаеш, че аз винаги обичах истината” (Бxxx Xxxx, т. 2, с. 168). Гласът му престана да се чува, но устните му продължаваха да се движат в молитва. Когато огънят довърши делото си, пепелта на мъченика бе събрана заедно с пръстта под нея и като тази на Хус бе хвърлена в Рейн.
Така загинаха Божиите верни факлоносци. Но светлината на истините, които те известиха - светлината на героичния им пример - не можеше да изчезне. По-лесно би могло да се затъмни слънцето в неговия ход, отколкото да се попречи на зората точно тогава изгряваща над света.
Екзекуцията на Хус бе запалила огъня на възмущението и ужаса в цяла Бохемия. Нацията чувстваше, че реформаторът бе станал жертва на злобата на свещениците и на коварството на императора. Хус бе обявен за верен учител на истината, а съборът, който постанови смъртта му, бе обвинен в убийство. Сега ученията на Xx Хус привличаха вниманието много повече, отколкото когато и да било преди. Папските едикти бяха осъдили писанията на Уиклиф на изгаряне. Но някои от тях, спасени от
огъня, сега бяха извадени от скривалищата им и изучавани във връзка с Библията или с онези части от нея, с които народът можеше да се сдобие. И така мнозина бяха доведени до приемане на реформираната вяра.
Убийците на Хус не бяха доволни от триумфа на делото му. Папата и императорът обединиха силите си, за да смажат движението, и армиите на Xxxxxxxxx бяха хвърлени срещу Бохемия.
Но се надигна един освободител - Жишка. Скоро след обявяването на войната той ослепя напълно, но въпреки това бе сред най-способните генерали на своето време. И стана водач на бохемците. Доверявайки се на Божията помощ и на справедливата си кауза, този народ можеше да противостои на най-мощните армии, които биха се хвърлили срещу него. Много пъти императорът, събирайки нови войски, нахлуваше в Бохемия, но само за да бъде изгонен позорно. Хусистите се бяха издигнали над страха от смъртта и нищо не би могло да ги спре. Няколко години след обявяването на войната храбрият Жишка умря, но мястото му бе заето от Xxxxxxxx, също толкова храбър и способен генерал, а в някои отношения дори и по-способен като водач.
Узнали, че слепият вожд е вече мъртъв, неприятелите на бохемците решиха, че сега е удобният случай да спечелят отново онова, което бяха загубили. Папата обяви кръстоносен поход срещу хусистите и срещу Бохемия отново бе хвърлена огромна военна сила, но и тя претърпя поредното ужасно поражение. Обявен бе още един кръстоносен поход. Във всички папски страни на Европа се събираха мъже, пари и муниции. Сума народ се нареждаше под папските знамена с увереността, че най-сетне ще настъпи краят на хусистките еретици. Убедена в победата, огромна армия нахлу в Бохемия. Народът се обедини, за да я отблъсне. Двете армии се приближаваха една към друга, докато най-после само една река ги разделяше. “Кръстоносците твърде много превъзхождаха по сила, но вместо да се хвърлят през потока и да обкръжат и нападнат хусистите, с които бяха дошли да се бият от толкова далече, само стояха, взирайки се с мълчание в отсрещните войни” (Уxxxx, кн. 3, гл. 17). Тогава изведнъж тайнствен ужас обхвана множеството. Без да бъде нанесен и един-единствен удар, мощната войска бе разбита и разпръсната, като че пропъдена от невидима сила. Хусистката армия, която преследваше бегълците, изкла много от тях и в ръцете на победителите падна огромна плячка, така че войната вместо да ги направи по-бедни всъщност ги обогати.
Няколко години по-късно при друг папа бе организиран още един кръстоносен поход. Както и преди бяха събрани хора и средства от всички страни на Европа. Големи привилегии се даваха на тези, които щяха да участват в това опасно преследване. На всеки кръстоносец се осигуряваше пълно опрощение и за най-долните и отвратителни престъпления. На всички, в случай че загинеха във войната, бе обещана богата
награда на Небето, останалите живи щяха да пожънат почест и богатства на бойното поле. Отново бе събрана огромна армия и като пресече границата, тя нахлу в Бохемия. Хусистките сили се оттеглиха пред нея, като по този начин увлякоха нашествениците далече във вътрешността на страната, навеждайки ги на мисълта, че победата е вече спечелена. Накрая армията на Xxxxxxxx спря и, обръщайки се към неприятеля, се хвърли в битка. Открили късно грешката си, кръстоносците лежаха в лагера, очаквайки атаката. Когато шумът от приближаващата се армия се чу, още преди хусистите да се бяха показали, сред кръстоносците отново настана страшна паника. Принцове, генерали и обикновени войници, хвърляха оръжието и се разбягваха по всички посоки. Напразно папският нунций, ръководещ нахлуването, се опитваше да събере ужасените и дезорганизирани войски. Въпреки крайните му усилия сам бе повлечен от вълната на бегълците. Поражението бе пълно и отново солидна плячка падна в ръцете на победителите.
Така многобройната армия, изпратена от най-мощните народи на Европа, огромен брой храбри, войнствени мъже, обучени и добре въоръжени за битка, за втори път избягаха без какъвто и да било удар пред защитниците на един малък и слаб народ. Проявата на Божествената сила бе явна. Нашествениците биваха поразявани от свръхестествен ужас. Този, Който помете множествата на фараона при Червено море, Който обърна в бяг армиите на мадиамците пред Гxxxxx x неговите 300 души, Xxxxx в една нощ порази силите на гордия асириец, отново бе прострял ръката Си, за да унищожи силата на потисника. “Там ги нападна голям страх, гдето нямаше страх; защото Бог разпръсна костите на опълчващите се против тебе; посрамил си ги, защото Бог ги отхвърли” (Пс. 53:5).
След като изгубиха надежда, че ще победят със сила, папските водачи прибягнаха до последното средство - дипломацията. Направиха компромис, който макар привидно да даваше на бохемците свобода на съвестта, всъщност ги предаваше в ръцете на римската мощ. Хусистите предложиха четири условия за мир с Рим: свободно проповядване на Библията; право на цялата църква да участва в ритуала на хляба и виното при причастието; използване на матерен език при богослужението; изключване на духовенството от всякакви светски служби и власт; в случай на престъпление еднаква съдебна отговорност пред гражданските съдилища както за клир, така и за мирянин. Накрая папските власти “се съгласиха да бъдат приети четирите точки на хусистите, но правото да бъдат обяснявани, т.е. решаването на точното им значение, да принадлежи на съвета, с други думи на папата и императора” (Xxxxx, кн. 3, гл. 18). На тази база бе сключен договор и така Рим с лицемерие и измама спечели онова, което не успя да спечели с битка. Защото, запазвайки си правото да дава свое тълкувание на условията на хусистите, както и на Библията, той можеше да извърта тяхното значение според собствените си цели.
Голяма част от народа в Бохемия, виждайки че свободата му е предадена, не можеше да се съгласи с подписването на такъв договор. Възникнаха разделения, спорове, раздори, които доведоха до борби, конфликти и кръвопролития сред тях самите. В тези борби падна и благородният Xxxxxxxx, а с него бе отнета и свободата на Бохемия.
Сега Xxxxxxxxx, предателят на Xxx и Xxxxxxx, стана крал на Бохемия и въпреки клетвата си да защищава правата на бохемците продължи да възстановява папството. Но малко спечели той от услужливостта си към Рим. В продължение на двадесет години животът му бе изпълнен с трудности и опасности. Армиите му бяха съсипани и финансите изчерпани от дълга и безплодна борба. След едногодишно царуване умря, като остави кралството си на ръба на гражданската война и завеща на потомството едно опозорено име.
Смутовете, борбите и кръвопролитията продължиха. В Бохемия отново нахлуха чужди армии и вътрешните разделения и размириците продължаваха да раздират нацията. Верните на евангелието бяха подложени на кърваво преследване.
След като някогашните им братя сключиха съюз с Рим и приеха заблудите му, останалите верни на древната вяра образуваха отделна църква и я назоваха “Обединени братя”. Тази постъпка им навлече проклятието на всички класи. Но останаха непоколебими. Принудени бяха да подирят убежище из гори и пещери, но все пак се събираха, за да четат Божието слово и де се покланят на Бога.
Чрез пратеници, тайно изпращани в различни страни, те научаваха, че тук и там има “единични вярващи в истината - няколко в този град, няколко в друг - обект на преследване, както и те самите; че там сред планините в Алпите имало древна църква, основана на Писанието и протестираща срещу идолопоклонническите поквари на Рим” (Уайли, кн. 3, гл. 19). Тази вест бе приета с голяма радост и се завърза кореспонденция с валденските християни.
Верни на Евангелието, бохемците очакваха утрото през цялата дълга нощ на тяхното преследване. И в най-тъмния час продължаваха да гледат напред към хоризонта като хора, които очакват първите слънчеви лъчи. “Техният жребий се е паднал в лоши дни, но... те си спомняха думите на Хус, повторени после и от Xxxxxxx, че трябва да мине едно столетие, преди денят да се зазори. За хусистите тези думи бяха онова, което бяха думите на Xxxxx за дванадесетте племена в дома на робството: “Аз умирам; а Бог непременно ще ви посети и ще ви изведе” (пак там, кн. 3, гл. 19). “Заключителният период на XV в. свидетелства за забавен, но сигурен напредък на църквите на Братята. Макар че бяха далеч от радостта да бъдат несмущавани и свободни, все пак се наслаждаваха на относително спокойствие. В началото на XVI век църквите им наброяваха 200 в Бохемия и Моравия” (Xxxx Xxx Xxxxxx. Животът и времето на Xx Xxx, т. 2, с. 570). “Xxxxxxx голям бе остатъкът, на който,
7.Деветдесет и девет пъти не
Сред най-видните от призованите да изведат църквата от мрака на папството в светлината на една по-чиста вяра е Xxxxxx Xxxxx. Ревностен, пламенен и посветен, непознаващ страх, освен страха от Бога, и непризнаващ нищо друго за основа на религиозна вяра, освен Свещеното писание, Xxxxx бе човекът на своето време. Чрез него Бог извърши велико дело за реформирането на църквата и просветлението на света.
X Xxxxx, както първите вестители на евангелието, произхождаше от редиците на бедните хора. Ранните си години прекара в скромния дом на германски селянин. С тежък миньорски труд баща му изкарваше средствата за неговото образование. Xxxxx желаеше да стане адвокат, но Бог възнамеряваше да го направи строител на великия храм, който се изграждаше толкова бавно, в продължение на векове. Трудности, лишения и строга дисциплина - това бе училището, в което Безкрайната Мъдрост приготви Xxxxx за важната мисия на неговия живот.
Баща му бе човек с остър и активен ум, със силен характер, честен, решителен и праволинеен. Той бе верен на дълга и убежденията си независимо от последиците. С чистия си и здрав разум гледаше на монашеската система с недоверие. Остана много огорчен, когато Xxxxx без съгласието му отиде в манастир; и минаха цели две години, преди да се помири със сина си, а даже и след това мнението му си остана същото.
Родителите на Xxxxx полагаха големи грижи за възпитанието и образованието на децата си. Xxxxxxxx се да ги наставляват в познанието за Бога и в практикуването на християнските добродетели. Бащината молитва - детето му винаги да помни името на Xxxxxxx, а един ден да помогне и за напредъка на Неговото дело - често стигаше до ухото на сина. Родителите с голямо желание се възползваха от всяка възможност за морална или интелектуална култура, на която техният живот на труд им позволяваше да се радват. Сериозни и постоянни бяха усилията им да подготвят децата си за благочестив и полезен живот. Проявяваха твърдост и сила, а понякога и доста голяма строгост; но макар да съзнаваше, че в някои отношения грешат, реформаторът намираше в дисциплината, която прилагаха повече неща за одобрение, отколкото за осъждане.
В училището, където бе изпратен още в ранна възраст, x Xxxxx се държаха грубо и дори жестоко. Xxxxxxx бедни бяха родителите му, че за да ходи на училище в другия град понякога трябваше да си изкарва прехраната чрез пеене от врата на
врата, а често пъти оставаше и гладен. Ширещите се тогава мрачни, суеверни представи за религията го изпълваха със страх. Вечер лежеше с натежало от мъка сърце, с трепетни мисли, отправени в тъмното бъдеще, и с ужасната представа за Бога като строг, неумолим съдия и жесток тиранин, а не като мил Небесен баща.
Но въпреки многото и големи разочарования, се стремеше решително към един висок образец на морално и интелектуално съвършенство, който привличаше душата му. Жадуваше за знание и сериозният и практичен ум го караше да желае повече важното и полезното, отколкото показното и повърхностното.
Положението му, когато петнадесетгодишен постъпи в университета в Ерфурт, бе много по-благоприятно и перспективите много по-блестящи, отколкото в по-ранните му години. Чрез пестеливост и труд родителите бяха спечелили известни средства и сега можеха да му окажат необходимата подкрепа. А близостта на умни, разсъдливи приятели бе смекчила донякъде мрачното влияние на по-раншното му възпитание. Отдаде се на изучаването на най-добрите автори, трупайки прилежно техните най-важни мисли и възприемайки мъдростта на мъдрите. Дори и при жестоката дисциплина на предишните си наставници бе доказал, че ще се отличи, а сега при благоприятните влияния умът му се развиваше бързо. Силната памет, живото въображение, здравият разсъдък и неуморимата прилежност го изведоха бързо пред другарите му. Дисциплината направи ума му зрял и събуди духовната активност и проницателност, подготвящи го за бъдещите житейски борби.
Страхът от Господа в сърцето правеше Xxxxx твърд във възгледите и го водеше към дълбоко смирение пред Xxxx. Той изпитваше постоянно чувство на зависимост от Божествената помощ и не пропускаше да започне всеки ден с молитва, като сърцето му биеше в постоянно умоляване за ръководство и подкрепа. “Да се молиш правилно - често казваше той, - е по- добре от половин учене” (До Д’Обине, кн. 2, гл. 2).
Един ден, преглеждайки книгите в университетската библиотека, откри една латинска Библия. Такава книга никога не бе виждал. Не знаеше дори за нейното съществуване. На публични богослужения бе чувал да се четат пред народа части от евангелията и посланията и си мислеше, че те са пълната Библия. Сега за първи път виждаше цялото Божие слово. Със смесено чувство на страхопочитание и удивление прелистваше светите страници; с ускорен пулс и с разтуптяно сърце четеше словата на живота, спирайки на места, за да възкликне: “О, да ми дадеше Бог да имам една такава книга!” (пак там, кн. 2, гл. 2). Небесни ангели стояха край него и лъчи от светлина от Божия престол разкриваха пред разума му съкровищата на истината. Винаги се бе страхувал да не наскърби Бога, но сега, както никога преди това, го завладя дълбокото убеждение за греховност.
Сериозното желание да се освободи от греха и да намери мир с Бога го накара да влезе в манастир и да се посвети на монашески живот. Тук от него се изискваше да извършва най- долна и тежка работа и да проси от къща на къща. Във възраст, когато човек се нуждае най-много от уважение и оценяване, тези долни служби дълбоко унизяваха достойнството му. Но понасяше всичко търпеливо, вярвайки, че е необходимо поради греховете му.
Всеки момент, когато биваше откъснат от ежедневните задължения, използваше за учене. Лишаваше се от сън и дори от времето за оскъдното ядене. Най-голямата наслада получаваше от изучаването на Божието слово. Намерил бе една Библия, прикована с вериги към манастирската стена и често четеше от нея. Тъй като убеждението му за греха ставаше все по-дълбоко, стремеше се да придобие прошка и мир чрез делата си. Водеше много суров живот. Чрез постене, бдения и бичуване се опитваше да покори злите черти на естеството си, непобедени от монашеския живот. Не се плашеше от каквато и да е жертва, само и само да спечели чисто, одобрено от Бога сърце. “Аз бях наистина благочестив монах - казваше той по-късно - и спазвах правилата на своя орден много по-стриктно, отколкото мога да изразя. Ако би могло някога някой монах да спечели Небето чрез своите монашески дела, аз сигурно щях да имам това право... Ако бях продължил малко по-дълго, бих се малтретирал дори до смърт” (пак там, кн. 2, гл. 13). Като последица от болезнената дисциплина загуби сили и започна да страда от припадъци и никога вече не се възстанови напълно. Но въпреки всички усилия обременената му душа не намери покой. Накрая стигна до ръба на отчаянието.
Когато му се струваше, че всичко е загубено, Бог му издигна приятел и помощник. Набожният Xxxxxx му откри Словото Божие и го посъветва да не се отнася така на себе си, да спре да размишлява за безкрайното наказание като последица от нарушаването на Божия закон, а да погледне към Xxxx, неговия всепрощаващ Спасител. “Вместо да се измъчваш за греховете си, предай се в ръцете на Изкупителя. Довери му се, уповавай се на правдата на Неговия живот, на изкуплението, издействано чрез смъртта Му... Слушай Божия Син. Той стана човек, за да те увери в Божественото благоволение. Обикни Него - който пръв те обикна!” (пак там, кн. 2, гл. 4). Така говореше този вестител на милосърдието. Думите му направиха дълбоко впечатление на Xxxxx. След продължителни борби с дълго подхранваните заблуди той можа да схване истината и мир завладя смутената му душа.
Бе ръкоположен за свещеник и призован да напусне манастира, за да стане професор в университета във Витенберг. Тук се залови да изучава Писанието на оргиналните езици. Започна да изнася лекции върху Библията. Книгата “Псалми”, евангелията и посланията бяха разкривани и разбирани от тълпите възхитени слушатели. Xxxxxx, неговият приятел и xxxxxx, го накара да застане на амвона и да проповядва Божието
слово. Xxxxx се колебаеше, чувствайки се недостоен да говори на народа вместо Xxxxxxx. И само след дълга борба отстъпи. Вече беше силен в познанието на Писанията и Божията благодат бе над него. Красноречието му пленяваше слушателите, яснотата и силата, с която представяше истината, убеждаваха, а пламенността му докосваше сърцата.
Все още верен син на папската църква Xxxxx съвсем не мислеше, че би могъл да не й принадлежи. По Божие провидение посети Рим. Обикаляше, пътуваше пеш, като отсядаше в крайпътните манастири. В един манастир в Италия се почуди от богатството, великолепието и лукса. Удостоени с княжески приходи, монасите живееха във великолепни апартаменти, обличаха се в най-разкошни и скъпи дрехи и пируваха на богата трапеза. С лоши предчувствия той сравни тази сцена със собствения си себепожертвувателен и труден живот. Започваше да се смущава и обърква.
Най-сетне видя в далечината седмохълмия град. Дълбоко развълнуван, се хвърли на земята с възклицанието: “Свети Риме, поздравявам те!” (пак там, кн. 2, гл. 6). Влезе в града, посети църквите, слуша чудесните истории, повтаряни от свещеници и монаси, и извърши всички изисквани церемонии. Навсякъде наблюдаваше сцени, изпълващи го с почуда и ужас. Видя, че сред всички класи на духовенството царува нечестие. Чу неприлични шеги от прелати и се потресе от ужасното им падение, проявявано дори по време на литургия. В общуването с монасите и гражданите се натъкваше на разпуснатост и поквара. Където и да се обърнеше, намираше вместо святост, низост и безчестие. “Никой не може да си представи - писа той - какви грехове и позорни дела се вършат в Рим; те трябва да се видят и чуят, за да се повярва. Затова има такава поговорка: “Ако има пъкъл, Рим е изграден върху него - той е бездна, откъдето произтичат всички видове грехове” (пак там, кн. 2, гл. 6).
Неотдавна чрез декрет папата бе обещал индулгенция на всички, които се изкачат на колене до “Пилатовата стълба”. Xxxxxxx, че по нея слязъл нашият Спасител, след като напуснал римската съдебна зала и тя по чудотворен начин била пренесена от Ерусалим в Рим. Един ден Xxxxx благоговейно се изкачвал по стъпалата, когато глас, подобен на гръм, сякаш му казал: “Праведният чрез вяра ще живее” (Римл. 1:17). Xxxxxx на крака и със срам и ужас побягнал от мястото. Тези думи никога не загубили мощта си върху душата му. Оттогава нататък виждаше по-ясно, откогато и да било преди това, неуспеха от уповаването на човешки дела за постигане на спасение и необходимостта от постоянна вяра в заслугите на Христос. Очите му се отвориха, за да не се затворят никога вече пред измамите на папството. От този момент нататък разривът му с Рим ставаше все по-дълбока, докато накрая скъса всякаква връзка с папската църква.
След като се завърна от Рим, Xxxxx получи от университета във Витенберг титлата доктор по богословие. Сега вече, както
никога преди това, бе свободен да се посвети на Писанията, които обичаше. Направи тържествен обет: през всичките дни на живота си да изучава внимателно и да проповядва вярно Божието слово, а не мненията и ученията на папите. Вече не бе само монах или професор, а упълномощен вестител на Библията. Бе призован да храни като пастир Божието стадо, което гладуваше и жадуваше за истината. Заяви твърдо, че християните не трябва да приемат никакви други учения, освен основаващите се на авторитета на Свещените писания. Думите му сразяваха самата основа на папското върховенство и съдържаха главния принцип на Реформацията.
Xxxxx видя опасностите от издигането на човешки теории вместо Божието слово. Безстрашно нападаше спекулативното неверие на учените и се противопоставяше на философията и теологията, така дълго влияли на народа. Обявяваше такива науки не само за безполезни, но и за гибелни и се стремеше да отклони умовете на слушателите си от изкривените от философите и теолозите вечни истини, изложени от пророците и апостолите.
Скъпоценна бе вестта, която носеше той на жадните тълпи, стекли се да чуят думите му. Такива учения не бяха стигали до ушите им никога преди това. Радостната новина за любовта на Спасителя, уверението за прощение и мир чрез неговата изкупителна кръв радваше сърцата им и им вдъхваше безсмъртна надежда. Във Витенберг бе запалена светлина, чиито лъчи щяха да стигнат и до най-отдалечените кътчета на земята и чийто блясък трябваше да се засилва все повече до края на вековете.
Но светлина и мрак не могат да бъдат в хармония. Между истината и заблудата съществува никога нестихващо противоречие. Да се поддържа и защитава едната, означава да се напада и отхвърля другата. Сам нашият Спасител заяви: “Не дойдох да поставя мир, а нож” (Xxxxx 10:34). Няколко години след началото на Реформацията Xxxxx каза: “Бог не ме води, Той ме тика напред, увлича ме и ме дърпа напред. Аз не съм господар на себе си. Желая да живея тихо и спокойно, но съм хвърлен посред смутове и революции” (X’Xxxxx, кн. 5, гл. 2). Сега вече навлизаше в началото на борбата.
Римската църква бе направила търговия с Божията благодат. Масите на “среброменителите” (Xxxxx 21:12) бяха поставени до олтарите й и въздухът ехтеше от виковете на купувачи и продавачи. Под предлог, че се събират средства за изграждане на църквата “Св. Xxxxx”, в Рим публично се продаваха индулгенции за опрощаване на грехове чрез авторитета на папата. С цената на престъпление трябваше да бъде изграден храм за поклонение на Бога - крайъгълният камък, основан на полученото от нечестието! Но точно средствата, възприети да увеличат силата и властта на Рим, предизвикаха смъртния удар, нанесен на неговата мощ и величие. Точно те издигнаха най- решителните и действени врагове на папството и доведоха до борбата, раздрусала папския трон и разклатила трикратната корона върху главата на понтифекса.
Чиновникът на име Тxxxx, назначен да ръководи продажбата на индулгенциите в Германия, бе осъждан за най-долни престъпления срещу обществото и срещу Божия закон; но след като бе избягнал полагащото му се наказание, бе назначен да съдейства за провеждане на користните и безскрупулни проекти на папата. С голяма наглост той повтаряше най-евтини лъжи и разказваше чудновати приказки с цел да измами невежите, лековерните и суеверните. Ако те притежаваха Божието слово, нямаше да се поддадат. Но то им бе отнето, точно за да бъдат държани под контрола на папството, точно за да се увеличават мощта и богатството на неговите амбициозни водачи. (Xxxx X. X. Джизлър. Кратко изложение на църковната история. Период 4, отдел 1, параграф 5.)
Когато Тецел влизаше в някой град, пред него вървеше пратеник, обявявайки: “Благодатта на Бога и Светия Отец е пред вашите порти” (Д’Обине, кн. 3, гл. 1). И народът посрещаше много радушно богохулния измамник, като че сам Бог слизаше от небето. Безсрамната търговия се извършваше в църквата. От амвона Тецел възхваляваше индулгенциите като най-скъп дар от Бога. Заявяваше, че по силата на тези удостоверения за прощение всички грехове, които купувачът желае да извърши след това, ще му бъдат простени и че дори “не е нужно и покаяние” (пак там, кн. 3, гл. 1). Нещо повече, той уверяваше слушателите си, че индулгенциите имали силата да спасяват не само живите, но и умрелите; че в момента, когато парите иззвънтят на дъното на неговото ковчеже, душата, за която се плащало, избягва от чистилището и се отправя към небето (К. Р. Хагенбах. История на Реформацията, т. 1, с. 96). Когато магьосникът Симеон предложи да купи от апостолите силата да върши чудеса, Xxxxx му отговори: “Парите ти с тебе заедно да погинат, защото си помислил да придобиеш Божия дар с пари” (Xxxx. 8:20). Но предложението на Тецел се приемаше жадно от хиляди. Злато и сребро течаха в съкровищницата му. Спасение, което би могло да се купи с пари, се придобиваше много по- лесно, от спасение, за което се изискваше покаяние, вяра и прилежни усилия за съпротивяване и побеждаване на греха (виж Приложението).
На учението за индулгенциите се противопоставиха решително учени и набожни мъже в римската църква. Имаше много хора, които не вярваха в тези претенции, тъй противни както на разума, така и на откровението. Никой прелат не смееше да издигне глас срещу нечестната търговия; но хората започваха да се тревожат и замислят и мнозина питаха жадно дали Бог чрез някой инструмент няма да очисти църквата Си.
Xxxxx, макар все още да беше най-праволинеен папски привърженик, остана поразен от богохулната арогантност на търговците на индулгенции. Много хора от собствената му църква си бяха купили удостоверенията за прощение и скоро започнаха да идват при своя пастор, изповядвайки разните си грехове и очаквайки прощение не защото се разкайваха и желаеха да се
поправят, а въз основа на индулгенциите. Лутер им отказа опрощение и ги предупреди, че ако не се покаят и не поправят живота си, ще загинат в греховете си. С голямо недоумение те отидоха при Тецел с оплакването, че изповедникът им отказва да признае удостоверенията; а някои се осмелиха да си поискат парите обратно. Калугерът побесня. Той изрече най-ужасни проклятия. Заповяда да се запалят огньове на обществените площади и заяви, че е “получил заповед от папата да изгори всички еретици, осмелили се да се противопоставят на неговите тъй святи индулгенции” (Д’Xxxxx, кн. 7, гл. 4).
Сега Лутер смело навлезе в своето дело като борец за истината. Гласът му звучеше от амвона сериозно, с тържествено предупреждение. Излагаше пред народа отвратителния характер на греха и учеше, че е невъзможно човек чрез собствени дела да намали вината или да избегне наказанието си. Нищо друго освен покаяние и вяра в Христос не може да спаси грешника. Неговата благодат не може да бъде купена; тя е свободен дар. Съветваше хората не да купуват индулгенции, а да погледнат с вяра към един разпнат Изкупител. Разказваше им собствената си мъчителна опитност в напразното търсене на спасение чрез смирение и покаяние и уверяваше слушателите си, че е намерил мир и радост само, когато е отклонил поглед от себе си и е повярвал, че единствено в Христос може да намери радост и мир.
След като Тецел продължи търговията и безбожните си претенции, Лутер се реши на един много по-действен протест срещу крещящите злоупотреби. Скоро му се представи случай. Дворцовата църква във Витенберг притежаваше много свети мощи, излагани пред народа в определени свети дни, и на всички, които тогава идваха в църквата и се изповядваха, се даряваше пълно прощение. В тези определени дни народът се стичаше на големи тълпи. Наближаваше един от най-важните празници - празникът “вси светии”. Предишният ден Xxxxx, присъединявайки се към тълпите, които вече си проправяха път към църквата, залепи на вратата й лист, съдържащ 95 възражения срещу учението за индулгенциите. Той заяви, че е готов на следващия ден в университета да защити тезисите, противопоставяйки се на всички, уверени в способността си да ги атакуват.
Изложенията му привлякоха всеобщото внимание - четяха се и се препрочитаха, повтаряха се навсякъде. Настана голямо възбуждение както в Университета, така и в целия град. Тезисите показваха ясно, че властта да се дарява опрощение на греха и освобождение от наказанието никога не е била поверявана на папата, както и на който и да било друг човек. Цялата тази система бе един фарс - средство да се измъкнат пари, злоупотребявайки със суеверието на народа - сатанинско изобретение за погубване на душите на всички, доверили се на лъжливите претенции на дявола. Бе показано ясно, че евангелието на Христос е най-ценното съкровище на църквата и че разкритата в него Божия благодат е готова да дарява щедро всички, търсещи я с покаяние и вяра.
Лутеровите тезиси предизвикаха дискусия, но никой не смееше да приеме предизвикателството. Само за няколко дни те се разпространиха из цяла Германия, а за няколко седмици - по целия християнски свят. Много благочестиви католици, които наблюдаваха и оплакваха ужасното, ширещо се в църквата нечестие, но които не знаеха как да спрат развитието му, ги прочетоха с голямо задоволство, признавайки, че в тях е Божият глас. Чувстваха, че Господ е протегнал милостиво ръката Си, за да спре бързо разпространяващата се вълна на корупция, излизаща от римския престол. Принцове и магистрати се радваха тайно, че арогантната власт, отричаща всякакво право на оспорване на нейните решения, трябва да се обуздае.
Но обичащите греха и суеверията множества бяха покрусени, когато измамите, успокоявали страховете им, бяха пометени. Коварни и ловки духовници, чието дело на одобряване на престъпленията бе прекъснато и които виждаха печалбите си застрашени, се разяриха и обединиха, за да запазят домогванията си. Реформаторът трябваше да се сблъска с горчиви и жестоки хулители. Някои го обвиняваха, че е действал прибързано и с моментен импулс. Други го обвиняваха в самонадеяност, заявявайки, че е бил ръководен не от Бога, а от гордост и дързост. “Кой не знае - отговаряше той, - че човек рядко представя някоя нова идея, без да покаже гордост и без обвинението, че създава спорове?... Защо Хxxxxxx x всички мъченици бяха умъртвени? Защото изглеждаше, че са горди и се отнасят с презрение към мъдростта на своето време и защото изглеждаше, че прокарват новости, без преди това да са се допитали смирено за съвет до оракулите на старите мнения.”
И отново заявяваше: “Всичко, каквото правя, ще бъде сторено не чрез мъдростта на човеци, но чрез Божия съвет. Ако делото е Бxxxx, кой ще го спре? Ако не е, кой може да го проведе? Не моята воля, не тяхната, не нашата, но Твоята воля, о, свети Отче, Който си на небето” (пак там, кн. 3, гл. 6).
Макар да бе движен от Светия Дух, за да започне делото си, Лутер не можеше да го продължава по-нататък без тежки конфликти. Укорите на неговите неприятели, кривото представяне на целите и намеренията му и несправедливите им и злобни упреци по адрес на характера и подбудите му го заляха като потоп; и не останаха без последици. Реформаторът чувстваше увереност, че водачите на народа както в църквата, така и в училищата щяха с радост да се присъединят към усилията му за реформа. Насърчителните думи на високопоставените личности го бяха изпълнили с радост и надежда. Предчувстваше, че един по- светъл ден зазорява над църквата. Но въодушевлението се смени с укор и осъждане. Много издигнати църковни и държавни сановници бяха убедени в истинността на тезисите му, но скоро видяха, че приемането им ще повлече след себе си големи промени. Да се просвети и реформира народът - това буквално би подкопало авторитета на Рим, би спряло хилядите потоци, които се вливаха в неговата съкровищница и по този начин би
прекратило до голяма степен екстравагантността и лукса в живота на папските водачи. И още, научеха ли се хората да мислят и действат като отговорни същества, очаквайки спасение единствено от Хxxxxxx, това би прекатурило трона на понтифекса и в края на краищата би унищожило и самия авторитет на църковните водачи. Ето защо те се противопоставиха на човека, когото Бог бе изпратил да ги просветли, отрекоха предложеното им познание и се наредиха сред противниците на Хxxxxxx x истината.
Лутер потръпваше, като се вглеждаше в себе си - човек противопоставен на най-мощните сили на земята. Понякога се съмняваше дали, изправяйки се срещу авторитета на църквата, наистина е бил воден от Бога. “Кой бях аз - пише той, - та да се противопоставя на величието на папата, пред когото... царете на земята и целият свят трепереха?... Никой не знае колко е страдало моето сърце през тези две първи години и в какво униние, мога да кажа, в какво отчаяние потъвах” (пак там, кн. 3, гл. 6). Но не бе оставян да се обезкуражи напълно. Когато липсваше човешка подкрепа, поглеждаше единствено към Бога и се учеше да се обляга в съвършена безопасност на Онази всемощна Ръка.
На един приятел на Реформацията Xxxxx писа: “Не можем да придобием разбиране на Писанието нито чрез изучаване, нито чрез разум. Твой пръв дълг е да започнеш с молитва. Умолявай Господа в голямата си милост да ти дари истинско разбиране на Неговото Слово. Няма друг тълкувател на Божието слово, освен Автора на Словото, изрекъл сам: “Всички ще бъдат научени от Бога.” Не се надявай на нищо от твоите собствени трудове, от твоето собствено разбиране: доверявай се единствено на Бога и на влиянието на Неговия Дух. Повярвай на думите на човек, който е преживял това” (пак там, кн. 3, гл. 7). Ето един урок, жизнено важен за тези, които чувстват, че Бог ги е призовал да представят на другите тържествените истини за сегашното време. Те ще възбудят враждата на Сxxxxx x на хората, обичащи измислените от него басни. В борбата със стихиите на злото е нужно нещо повече от сила на интелекта и човешка мъдрост.
Когато враговете се позоваваха на обичаите и традициите или на твърденията и авторитета на папата, Лутер ги посрещаше единствено и само с Библията. В нея имаше аргументи, на които те не можеха да отговорят. Затова и робите на формализма и суеверието изискваха неговата кръв, както евреите изискаха кръвта на Христос. “Той е еретик - викаха римските зилоти. - Най-голямото предателство срещу църквата е да се позволи на такъв ужасен еретик да живее и един час. Веднага да се издигне клада за него!” (пак там, кн. 3, гл. 9). Но Лутер не стана плячка на яростта им. Бог беше предвидил да си послужи с него и небесни ангели бяха изпратени, за да го закрилят. Много хора обаче, приели от реформатора скъпоценната светлина, станаха прицел на сатанинския гняв и заради истината безстрашно понасяха мъчения и смърт.
Ученията на Лутер привлякоха вниманието на сериозните умове в цяла Германия. Проповедите и писанията му пръскаха лъчи светлина, които пробуждаха и осветяваха хиляди. Жива вяра заемаше мястото на мъртвия формализъм, в който църквата бе държана толкова дълго време. Народът ежедневно губеше доверие в предразсъдъците и суеверията на Рим. Бариерите им се премахваха. Божието слово, с което реформаторът сравняваше всяко учение и всяка претенция, бе като двуостър меч, който реже и си проправя път към сърцата на хората. Навсякъде се пробуждаше желание за духовно израстване. Навсякъде съществуваха непознати от векове глад и жажда за правда. Погледите на хората, тъй дълго отправяни към човешки обреди и земни ходатаи, сега се обръщаха с покаяние и с вяра към Христос, и то Христос разпнат.
Всеобщ интерес възбуди още повече страха на папските власти. Xxxxx получи призовка да се яви в Рим, за да отговаря на обвинението в еретичество. Заповедта изпълни с ужас приятелите му. Те знаеха много добре заплашващата го опасност в онзи покварен град, вече опит от кръвта на Исусовите мъченици. Протестираха срещу отиването му в Рим и искаха да бъде разследван и съден в Германия.
Накрая предложението им бе прието и бе назначен папският легат, който трябваше да ръководи процеса. В дадените му от понтифекса инструкции се заявяваше, че Лутер вече е обявен за еретик. Затова легатът бе натоварен “да го преследва и арестува незабавно”. Ако реформаторът остане твърд и легатът не успее да го хване, бе овластен “да го преследва във всяка част на Германия; да гони, заточава, прокълва и отлъчи всички, придържащи се към неговите учения” (пак там, кн. 4, гл. 2). По-нататък, за да се изкорени напълно пагубната ерес, папата заповядваше на своя пълномощник да се отлъчат всички, които пренебрегват залавянето на Xxxxx x неговите привърженици и предаването им на римските мъстители, независимо какъв църковен или държавен сан, или пост заемат, с изключение на императора. Тук се откриваше истинският дух на папството. В целия документ не можеше да се види нито следа от какъвто и да било християнски принцип или дори най-обикновена справедливост. Реформаторът се намираше далеч от Рим. Нямаше възможност да обясни или да защити позицията си. Но въпреки това най-безцеремонно бе обявен за еретик още преди да бъде разгледан неговият случай. Същия ден бе предупреден, обвинен, разследван и осъден. И всичко това - от самозвания свят отец, единствения върховен и непогрешим авторитет на църква и държава!
Точно когато Лутер се нуждаеше толкова много от съчувствието и съвета на верен приятел, Божието провидение изпрати във Витенберг Xxxxxxxxx. Той беше млад, скромен и свенлив в обноски, а здравият му разум, обширните познания и привличащото сърцата красноречие се съчетаваха с чистота и честност на нрава му, печелейки всеобщо възхищение и почит.
Бляскавите му дарби не бяха по-забележителни от благородството на характера му. Скоро стана сериозен ученик на евангелието и най-верен приятел и ценен поддръжник на реформатора. Неговото благородство, предпазливост и точност допълваха Лутеровия кураж и енергия. Общата им работа даде нова сила на Реформацията.
Аугсбург бе определен за място на процеса и реформаторът тръгна нататък пеш. Животът му бе сериозно застрашен. Открито го заплашваха, че по пътя ще бъде хванат и убит. Затова приятелите му го молеха да не рискува. Настояваха да напусне Витенберг за известно време и да потърси убежище при тези, които биха го закриляли с радост. Но той не пожела да се отдалечи от поверения му от Бога пост. Трябваше да продължава вярно да поддържа истината въпреки разразилата се над него буря. Казваше: “Аз съм като Еремия, човек на борби и спорове, но колкото повече те ме заплашват, толкова повече се умножава моята радост... те вече унищожиха честта и репутацията ми. Едно-единствено нещо ми остава: окаяното ми тяло - нека го вземат; така ще съкратят малко живота ми. Но що се отнася до душата, нея не могат да отнемат. Желаещият да възвестява на света словото на Христос трябва да очаква смъртта си всеки момент” (пак там, кн. 4, гл. 4).
Новината за пристигането на Xxxxx x Аугсбург задоволи папския нунций. Еретикът, причинил такова голямо смущение, привлякъл вниманието на целия свят, сега като че бе вече във властта на Рим и папският нунций реши, че не бива да допусне той да му се изплъзне. Реформаторът бе пропуснал да се снабди с охранителна грамота. Приятелите му го съветваха да не се явява пред пратеника на папата без нея и сами се заеха да му я издействат от императора. Нунцият възнамеряваше да насили Лутер да се отрече, ако е възможно, или ако това не му се отдаде, да го отведе в Рим, за да сподели там участта на Хус и Xxxxxxx. Затова чрез служителите си се стремеше да го накара да се яви без охранителната грамота, доверявайки се на милостта му. Реформаторът категорично отказа. Докато не получи документ, в който му се даваше обещание за императорска закрила, не се яви пред папския посланик.
Папистите бяха решили да провеждат следната политика - да се опитат да спечелят Xxxxx x външно благородство и любезност. В интервюто си с него легатът бе твърде дружелюбен, но изискваше реформаторът да се подчини безпрекословно на авторитета на църквата и да се съгласи с всяка точка без аргументи или въпроси. Но не бе оценил правилно характера на човека, с когото си имаше работа. В отговор Лутер изрази уважението си към църквата, копнежа си за истината, готовността да отговаря на всички възражения срещу наученото и да предложи ученията си на решението на някои водещи университети. Но в същото време протестираше срещу поведението на кардинала, срещу изискването му да се откаже от заблудата си без да я е доказал.
Единственият отговор беше: “Отречи се! Отречи се!” Реформаторът посочваше, че позицията му се подкрепя от Писанието и заяви твърдо, че не може да се отрече от истината. Пратеникът, неспособен да отговори на аргументите, не му даваше възможност да се защити - засипвайки го с буря от упреци, подигравки и ласкателства, примесени с цитати от преданието и изказванията на отците. Разбрал, че ако продължава така, конференцията ще бъде напълно безполезна, Лутер най-сетне получи неохотно разрешение да представи отговора си писмено.
“С това - пише той на един приятел, - потиснатият цели две неща: първо, написаното може да бъде подложено на преценката на други; и второ, човек има по-добра възможност да действа върху страха, ако не може да въздейства върху съвестта на един аругантен празнословец, деспот, който иначе би надделял със заповедническия си език” (Xxxxxx. Животът и времето на Лутер, с. 271-272).
При следващата среща реформаторът представи ясно, сбито и изразително изложение на възгледите си, напълно подкрепени с много цитати от Писанието. След като го прочете гласно, връчи го на кардинала. А той го захвърли презрително настрана, обявявайки го за куп празни приказки и неотнасящи се до въпроса цитати. Предизвикан докрай, Лутер посрещна надутия прелат на своя територия - преданията и ученията на църквата - и напълно обори твърденията му.
Разбрал, че основанията са неопровержими, нунцият загуби всякакво себеобладание и извика яростно: “Отречи се! Xxx ще те изпратя в Рим, за да се явиш там пред съдиите, на които е възложено да се запознаят с твоето дело. Ще отлъча както теб, така и твоите привърженици, и всички, които биха ви подкрепили някога морално, и ще ги изхвърля от църквата.” И накрая заяви с надменен и яростен глас: “Отречи се, или не се явявай повече пред очите ми” (Д’Обине. Лондонско издание, кн. 4, гл. 8).
Реформаторът се оттегли бързо със своите приятели, като по този начин показа ясно, че от него не може да се очаква каквото и да било отричане. Точно това кардиналът не очакваше. Бе се ласкал от мисълта, че чрез насилие и жестокост би могъл да го стресне и да го накара да се подчини. Сега, останал сам със своите поддръжници, извънмерно разгневен от неочаквания неуспех на плановете си, минаваше с поглед от човек на човек.
В този случай усилията на Лутер не останаха без добри резултати. Присъстващите на това голямо събрание имаха възможност да сравнят двамата мъже и сами да преценят духа им, както и силата, и истинността на становищата им. Какъв забележителен контраст! Реформаторът - обикновен, скромен, твърд, стоеше изправен в сила Божия, с истината на своя страна; а папският представител - самомнителен, аругантен, надут и неразбран без един-единствен аргумент от Писанието, но необуздано крещящ: “Отречи се, или ще бъдеш изпратен в Рим за наказание”.
Въпреки охранителната грамота, папистите крояха планове да го хванат и да го хвърлят в затвора. Приятелите му настояха, тъй като бе безполезно да остава там, да се завърне незабавно във Витенберг, като обаче най-предпазливо скрие намеренията си. Затова преди да се зазори, Лутер напусна Аугсбург на кон, придружен само от един водач, даден му от магистрата. Изпълнен с лоши предчувствия, тайно си проправяше път през тъмните и глухи улици на града. Будни и жестоки врагове планираха унищожаването му. Xxxx ли да избегне примките им? Това бяха моменти на голямо безпокойство и сериозна молитва. Стигна до една малка порта в стените на града. Тя бе отворена за него и с водача си премина безпрепятствено. Излезли веднъж на безопасно място, бегълците ускориха хода си и преди легатът да научи, Лутер вече се намираше извън властта на преследвачите. Xxxxxx и неговите пратеници бяха победени. Човекът, за когото мислеха, че е в ръцете им, си бе отишъл, избягал като птичка от примката на ловеца.
Бягството му изненада и разгневи легата. Той се надяваше на големи почести за мъдростта и твърдостта си при положение, че се справи с този смутител на църквата; но надеждата му изчезна. В едно писмо до Xxxxxxxx, курфюрст на Саксония, даде израз на гнева си. Жестоко обвиняваше реформатора и настояваше Xxxxxxxx да го изпрати в Рим или да го изгони от Саксония.
В своя защита Лутер настояваше легатът или папата да му покажат заблудите с текстове от Писанието и обещаваше най- тържествено да се отрече от ученията си, ако противниците му му докажат, че те противоречат на Божието слово. Изразяваше и благодарността си към Бога, че е бил сметнат за достоен да пострада за тъй святото дело.
Дотогава курфюрстът познаваше твърде малко ученията на реформатора, но откровените, силни и ясни думи на Лутер му направиха дълбоко впечатление и реши да бъде негов покровител, докато не бъде доказано заблуждението му. В отговор на искането на легата написа: “Тъй като доктор Xxxxxx се яви пред вас в Аугсбург, вие би трябвало да се задоволите с това. Не очаквахме, че ще го принуждавате да се отрече, без да сте го убедили в заблуждението му. Xxxxx от учените мъже в нашето княжество не е информирал, че учението на Xxxxxx е безбожно, антихристиянско или еретично.” Така принцът отказа да изпрати Лутер в Рим или да го прогони от страната си (X’Xxxxx, кн. 4, гл. 10).
Курфюрстът наблюдаваше в обществото едно всеобщо сриване на моралните устои. Необходима бе голяма реформа. Сложните и скъпо струващи наредби за обуздаване и наказване на престъпленията биха били излишни, ако човеците признаеха и се покоряха на изискванията на Бога и на повелята на една посветена съвест. Той виждаше, че Лутер работи за постигането на тази цел и тайно се радваше, че в църквата се чувства по- добро влияние.
Виждаше също така, че като професор в университета той имаше извънредно голям успех. Изминала бе само една година, откакто бе залепил тезисите на дворцовата църква, и вече се забелязваше чувствително намаление на броя на богомолците, които посещаваха църквата на празника “Вси светии”. На Рим бяха отнети богомолците и дарбите, но мястото им бе заето от друга група хора, прииждащи сега във Витенберг - не поклонници на мощи, а студенти, изпълващи аудиториите. Трудовете на Лутер бяха запалили навсякъде нов интерес към Свещените писания и в университета се стичаха студенти не само от всички части на Германия, но и от други страни. Младежи, виждайки Витенберг за първи път, “издигаха ръце към Небесата и хвалеха Бога, задето е направил светлината на истината да изгрее от този град, както от Сион в древността, и оттук да се разпространи и до най-отдалечените страни” (пак там, кн. 4, гл. 10).
До този момент Лутер бе само отчасти убеден в заблудите на римската църква. Но когато сравни Святото слово с папските декрети и постановления, бе поразен. “Аз чета - писа той - декретите на понтифекса и... не зная дали папата е самият антихрист или негов апостол, толкова много е разпъван и криво представян в тях Христос” (пак там, кн. 5, гл. 1). Но по това време все още бе привърженик на римската църква и дори и мисъл не му минаваше, че ще се отдели някога от нея.
Писанията и ученията на реформатора се разпространиха сред всички християнски народи. Делото проникна в Швейцария и в Холандия. Копия от писанията му преминаха във Франция и Испания. В Англия се приеха като слово на живота. Истината проникна също в Белгия и Италия. Хиляди се пробуждаха от мъртвешкия унес, за да вкусят радостта и надеждата на един живот на вяра.
От атаките на реформатора Рим се дразнеше и губеше търпение все повече и повече. Бе заявено от някои негови фанатизирани противници, даже от доктори в католически университети, че този, който убие разбунтувалия се монах, ще остане без грях. Един ден някакъв чужденец със скрит под дрехата си пистолет се приближил до него и го запитал защо ходи така самичък. “Аз съм в Божиите ръце - отговорил Лутер, - Той е моя сила и мой щит. Какво може да ми стори човек?” (пак там, кн. 6, гл. 2). Като чул тези думи, чужденецът пребледнял и избягал, сякаш от присъствието на небесни ангели.
Рим бе твърдо решил да унищожи Лутер; но Бог бе негова защита. Ученията му бяха чути навсякъде - “в колиби и законодателни събрания..., в замъци на благородници, в университети и в царски палати; и от всички страни се надигаха благородници да поддържат неговите усилия” (пак там, кн.6, гл.2)
По това време, четейки произведенията на Xxx, Лутер откри, че великата истина за оправдание чрез вяра, която самият той се стремеше да издигне и проповядва, е била поддържана от бохемския реформатор. “Всички ние - казваше
Лутер, - Xxxxx, Xxxxxxxx и аз, сме били хусисти, без да знаем!” “Бог сигурно ще съди този свят - продължаваше той, - задето истината му е била проповядвана преди един век и изгорена!” (Уайли, кн. 6, гл. 1).
В един призив към императора и благородниците на Германия в полза на Реформацията Лутер писа за папата: “Ужасно нещо е да виждаш човека, наричащ се Xxxxxxx заместник, да показва великолепие, не проявявано от никой император. Прилича ли това на бедния Xxxx или на скромния Xxxxx? Той е - казват те - господарят на света! Но Xxxxxxx, Xxxxx заместник той се хвали че е, е казал: “Царството Ми не е от този свят.” Може ли властта на един земестник да се простира над тази на неговия господар?” (Д’Обине, кн. 6, гл. 3).
На университетите той писа така: “Много се страхувам, че университетите ще се окажат широка врата за пъкъла, ако не обясняват старателно Свещеното писание и не го всаждат в сърцата на младежите. Не съветвам никого да изпраща детето си там, където не владее Писанието. Всяка институция, в която хората не са заети непрекъснато с Божието слово, непременно ще се поквари” (пак там, кн. 6, гл. 3).
Този апел се разпространи със светкавична бързина навсякъде по Германия и оказа мощно влияние върху народа. Цялата нация се раздвижи и големи множества бяха подбудени да се съберат под знамето на Реформацията. Противниците на Лутер, изгаряйки от желание за отмъщение, накараха папата да вземе решителни мерки срещу него. С декрет бе заповядано ученията му да бъдат изгорени незабавно. Шестдесет дена бяха дадени на реформатора и привържениците му да се откажат, след което всички щяха да бъдат отлъчени.
Това бе време на страшна криза за Реформацията. Столетия наред присъдите на Рим за отлъчване от църквата поразяваха от ужас и най-мощните монарси. Потопяваха велики империи в нещастия и изолация. Всички гледаха на осъжданите със страх и ужас; те биваха изолирани от общуване със своите съчовеци и третирани като хора извън закона. Целта беше да бъдат преследвани, докато бъдат изтребени. Лутер не бе сляп за бурята, която се разразяваше над него, но стоеше твърдо, вярвайки, че Xxxxxxx ще му бъде помощник и защитник. С вяра и кураж на мъченик той писа: “Какво ще се случи не зная, нито пък искам да зная... нека ударът падне където ще, аз не се страхувам. Нито едно листо не пада без волята на нашия Баща. Колко повече ще се грижи Той за нас! Лесно нещо е да умреш за Словото, тъй като самото Слово, Xxxxx стана плът, самото То умря за нас. Ако ние умрем с Xxxx, то и ще живеем с Него; и преминавайки през онова, през което Той е преминал преди нас, ние ще бъдем там, където е Той, ще живеем с Него навеки (пак там, трето Лондонско издание, Xxxxxx, 1840 г., кн. 6, гл. 9).
Когато папската була стигна до Лутер, той каза: “Аз я презирам и я отхвърлям като безбожна и лъжлива... Тя осъжда самия Христос... радвам се, че трябва да понеса такива злини
за доброто на делото. Вече чувствам по-голяма свобода в сърцето си; защото най-сетне зная, че папата е антихрист и че неговият трон е тронът на самия Xxxxxx” (X’Xxxxx, кн. 6, гл. 9).
Но въпреки това римската присъда не се оказа без ефект. Затворът, мъченията и мечът бяха мощни оръжия, налагащи покорство. Слабите и суеверните трепереха пред папския декрет; и въпреки всеобщото съчувствие към Лутер мнозина сметнаха, че животът им е твърде скъп, за да го рискуват за делото на Реформацията. По всичко изглеждаше, че дейността на реформатора отива към своя край.
Но той все още оставаше безстрашен. Рим го бе xxxxxxxxxx и светът продължаваше да наблюдава, без да се съмнява ни най- малко, че той или ще загине или ще бъде принуден да се подчини. Но със страшна мощ Лутер върна осъдителната присъда и публично обяви решението си да скъса с Рим завинаги. В присъствието на много студенти, доктори и граждани от всякакво положение реформаторът изгори папската була с каноничните закони, постановленията и някои писания, които подкрепяха мощта на папата. “Моите врагове бяха в състояние чрез изгаряне на книгите ми - каза той - да навредят на делото на истината в умовете на обикновените хора и да погубят душите им. Поради тази причина на свой ред изгарям техните книги. Започна сериозна борба. Досега само си играех с папата. Предприех това дело в името Божие; то ще приключи и без мене чрез Неговата мощ” (пак там, кн. 6, гл. 10).
На упреците на враговете си, които се подиграваха, че е безсилно делото му, Лутер отговори: “Кой знае дали Бог не ме е избрал и призовал. Дали те не трябва да се страхуват, че като презират мене, презират всъщност самия Бог? Xxxxxx бе сам при излизането от Египет; Xxxx бе сам при царуването на цар Xxxx; Xxxx бе сам в Ерусалим; Езекиил бе сам във Вавилон... Бог никога не е избирал за пророк някой първосвещеник или която и да било друга велика личност. Обикновено Той е избирал прости и презрени хора, веднъж даже - говедаря Xxxx. Във всеки век светиите е трябвало да изобличават великите, царете, князете, свещениците и мъдреците с риск за живота си... аз не казвам, че съм пророк; но казвам, че те трябва да се страхуват точно защото съм сам, а те са много. Сигурен съм, че Божието слово е с мене и че не е с тях” (пак там, кн. 6, гл. 10).
Все пак, на това окончателно отделяне от църквата Лутер се реши не без мъчителна борба със себе си. Горе-долу тогава той писа: “Всеки ден чувствам все повече и повече колко е трудно да изоставиш скрупулите, подхранвани от детинство. О, колко болка изтърпях, макар че имах Писанието в страната си, да оправдая пред себе си, че трябва да дръзна да застана самичък срещу папата и да го обявя за антихрист! Какви ли скърби не изпита сърцето ми! Колко пъти само съм си задавал с горест въпроса, тъй често чуван от устата на папистите: “Само ти ли си мъдър? Може ли всеки друг да греши? Ами, ако в края